И аз имам много връзки, и аз познавам хора от тези среди. Но не искам да подготвям завръщането си. Искам само цивилизована развръзка за една от тези „връзки".
Защото нещата, които не свършват по категоричен начин, винаги оставят вратичка за неизследвани възможности и има шанс пак да тръгнат постарому.
Какво, сравнявам икономиката с любовта ли? Опитвам се да направя паралел между света на финансите и този на чувствата?
От една седмица нямам вести от Якоб. От една седмица моите взаимоотношения със съпруга ми отново се върнаха към обичайното след онази вечер пред камината. Може пък да успеем заедно да съживим брака си. До тази пролет аз бях нормален човек. Един ден си помислих, че всичко, което имам, може внезапно да изчезне, и вместо да реагирам интелигентно, изпаднах в паника. Това ме докара до някакво състояние на инертност. Изпаднах в апатия. Не желаех да се променям. А след многото безсънни нощи и след многото дни, през които не откривах никаква радост от живота, направих точно онова, от което ужасно се страхувах - тръгнах в грешната посока, предизвиквайки опасността. Знам, че не съм единствената и че хората като цяло имат склонност да се самоунищожават. Дали случайно, или защото животът искаше да ме подложи на изпитание, срещнах някого, който ме сграбчи за косата - в буквален и преносен смисъл, - разтърси ме, изтупа прахта, която беше започнала да се трупа, и ме накара да дишам отново.
Всичко е една илюзия. Нещо като щастието, което наркоманите навярно изпитват, дрогирайки се. Рано или късно ефектът отшумява и отчаянието става още по-голямо.
Бившият магнат започва да ми говори за пари. Не съм го питала за това, но той въпреки всичко изрича куп неща. Изпитва огромна необходимост да повтаря, че не е беден, че може да поддържа стила си на живот още много десетилетия.
Не искам да оставам повече тук. Благодаря му за интервюто, изключвам диктофона и си вземам палтото.
- Свободна ли сте тази вечер? Можем да пийнем нещо и да си довършим разговора - предлага той.
Не ми се случва за пръв път. Редовно получавам подобни покани. Аз съм красива и умна - въпреки че мадам Кьониг го отрича - и неведнъж съм се възползвала от чара си, за да накарам определени хора да споделят неща, които обикновено не казват пред журналистите. (Нали вечно ги предупреждаваме, че можем да публикуваме всичко.) Но мъжете... о, мъжете! Те правят всичко възможно да прикрият слабостите си и всяко момиче на осемнайсет може да ги манипулира без никакво усилие.
Благодаря му за поканата и казвам, че съм заета вечерта. Изкушавам се да го попитам как е реагирала последната му любовница на вълната от отрицателни публикации за него, както и на краха на империята му. Но и сама мога да си представя, а и вестникът ми не се интересува от това.
* * *
Излизам, пресичам улицата и се насочвам към Английската градина, където само преди минути си представях, че се разхождам. Отивам до една сладоледена къща на „31-ви декември". Харесвам името на тази улица, защото винаги ми напомня, че рано или късно още една година ще свърши и аз пак ще си давам нови големи обещания за следващата.
Искам един сладолед с шамфъстък и парченца шоколад. Тръгвам към кея и си ям сладоледа, вперила поглед в символа на Женева - водната струя, която се изстрелва право към небето и оформя завеса от пръски. Идват туристи и правят снимки, които ще са тъмни и размазани. Няма ли да им е по-лесно да си купят картички?
Посетила съм много паметници по света. Велики мъже, чиито имена вече са забравени, но те самите завинаги ще са яхнали красивите си коне. Жени, протягащи корони или мечове към небето, символизиращи победи, които вече ги няма дори в учебниците. Самотни безименни дечица, издялани от камък, посърнали от часовете и дните, когато са били принудени да позират за някой скулптор, чието име също е заличено от историята.
Въпреки че в крайна сметка, с много редки изключения, не статуите символизират града, а някои най-неочаквани неща. Когато Айфел е построил една стоманена кула за Световното изложение, не си е и мечтал, че тя ще се превърне в символ на Париж - независимо от Лувъра, от Триумфалната арка, от великолепните градини. Ябълката е символ на Ню Йорк. Един мост, който дори не е много посещаван, е символ на Сан Франциско. Друг мост, над река Тежо, е в картичките от Лисабон. А пък най-забележителният паметник на Барселона е една недовършена катедрала.
А ето го и символа на Женева. Точно на това място езерото Леман се среща с река Рона и се образува много силно течение. За да се използва хидравличната мощ (ние сме майстори по извличането на полза от разни неща), построили водна електроцентрала. Проблемът бил, че когато работниците си тръгвали и затваряли клапите, налягането ставало твърде голямо и турбините се пръсвали.