Сигурно ще премина през дълъг оздравителен процес, продължавам аз, връщайки се в кабинета. Предполагам, че изпитваш същото. Убедена съм, че единственото, което Мариан иска, е тази авантюра да приключи, за да може отново да те прегръща със същата любов и сигурност както преди.
- Да, но тя нищо не казва. Разбра какво става и се затвори още повече. Никога не е била много ласкава, но сега е направо като автомат, отдадена на работата си повече от всякога. Това е нейният начин да избяга от действителността.
Намествам полата си, слагам си обувките, вадя един пакет от чантата и го оставям върху бюрото му.
- Какво е това?
Кокаин.
- Аз не знаех, че ти...
И нищо не трябва да знаеш, мисля си аз. Не е необходимо да е толкова наясно докъде бях готова да стигна в борбата за мъжа, в когото бях лудо влюбена. Любовта още я има, но пламъкът намалява с всеки изминал ден. Знам, че накрая напълно ще угасне. Всяка раздяла е болезнена и аз усещам тази болка с всяка фибра от тялото си. За последен път се виждаме насаме. Пак ще се срещаме по коктейли и приеми, по избори и пресконференции, но никога няма да е като днес. Беше прекрасно да приключим нещата по начина, по който ги започнахме - напълно отдадени един на друг. Аз знаех, че сме заедно за последен път, а той не, но не можех да кажа нищо.
- Какво да правя е това?
Изхвърли го. Струваше ми цяло състояние, но го изхвърли. Така ще ме освободиш от моя порок.
Не обяснявам за какъв порок говоря. Той си има име - Якоб Кьониг.
Виждам изненаданото му изражение и се усмихвам. Разделяме се, целувам го три пъти и излизам. В приемната се обръщам към неговия асистент и кимвам. Той отклонява погледа си и се преструва, че е съсредоточен върху купчината документи. Едва промърморва едно „довиждане".
Когато вече се намирам на улицата, звъня на мъжа си и му казвам, че предпочитам да посрещнем Новата година у дома с децата. Ако иска да пътуваме, нека е по Коледа.
- Хайде да се поразходим преди вечеря.
Кимвам в знак на съгласие, но не помръдвам. Гледам втренчено парка пред хотела, а после и отвъд него, към Юнгфрау, вечно покрит със сняг, осветен от следобедното слънце.
Човешкият мозък е невероятен – забравяме миризмите, докато не ги усетим отново, заличаваме нечий глас от паметта си, докато не го чуем пак, дори емоциите изглеждат завинаги погребани, докато някой ден не се върнем на същото място и не ги събудим отново.
Пътувам назад във времето, когато бяхме за пръв път в Интерлакен. Тогава бяхме отседнали в един евтин хотел, разхождахме се между езерата и сякаш всеки път откривахме нов път. Съпругът ми се канеше да участва в големия маратон, чийто маршрут в по-голямата си част минава през планините. Аз се гордеех с неговия приключенски дух, с желанието му да постигне невъзможното, да изисква все повече и повече от тялото си.
Той не беше единственият луд участник – идваха хора от всички кътчета на света, хотелите бяха препълнени, а в баровете и ресторантите на малкото градче с пет хиляди души население всички си ставаха близки.
Нямам никаква представа как изглежда Интерлакен през зимата, но от моя прозорец изглежда пуст и далечен. Този път сме отседнали в най-хубавия хотел. Имаме прекрасен апартамент. На масата стои визитната картичка на управителя, който ни поздравява и като комплимент ни предлага бутилка шампанско – вече сме я изпили.
Мъжът ми ме вика. Връщам се към действителността и излизаме да се поразходим из града, преди да се стъмни.
Ако ме попита дали всичко е наред, ще излъжа, защото не мога да помрача радостта му. Но истината е, че на нараненото ми сърце ще му трябва много време да заздравее. Той ми посочва пейката, където една сутрин бяхме седнали да пием кафе и ни заговори двойка хипита, които искаха пари. Минаваме покрай една от църквите, камбаните бият и той ме целува. Отвръщам му, опитвайки се всячески да скрия какво чувствам.
Не се разхождаме хванати за ръце заради студа – ръкавиците ми пречат. Спираме в един симпатичен бар, за да пийнем нещо. Отиваме до гарата. Той купува същия сувенир като предишния път – запалка със символа на града. Някога пушеше и участваше в маратони.
Днес не пуши, но смята, че все по-често се задъхва. Винаги пухти, когато вървим бързо, и въпреки че се опитва да го скрие, забелязах, че се умори доста повече от нормалното, когато тичахме покрай езерото в Нион.
Телефонът ми вибрира. Отнема ми цяла вечност, докато го намеря в чантата си. Когато най-накрая го откривам, вече е престанал да звъни. На екрана съобщението за пропуснато обаждане сочи, че ме е търсила онази моя приятелка, която имаше депресия, но благодарение на хапчетата днес отново е щастлива.