- Ако искаш да се върнем, няма проблем.
Защо да се връщаме, питам. Не се ли чувства добре в моята компания? Нали не иска да ни прекъсват разни хора, които нямат какво да правят, освен да висят с часове на телефона и да водят напълно безсмислени разговори?
Той изразява раздразнение от думите ми. А може и да е от бутилката шампанско плюс двете питиета, които бяхме погълнали току-що. Неговото раздразнение ми действа успокояващо и ми помага да се поотпусна - така усещам, че вървя редом с човешко същество, което изпитва емоции и чувства.
Колко странно изглежда Интерлакен, когато няма маратон, казвам аз. Прилича на някакъв призрачен град.
- Тук няма ски писти.
Няма и как да има. Намираме се в долина. От двете страни са надвиснали високи планини, а от другите две има езера.
Поръчва още два джина. Предлагам му да сменим бара, но той е решил да пребори студа с алкохол. Отдавна не сме го правили.
- Знам, че са минали само десет години, но когато бяхме тук за пръв път, бях млад. Имах амбиции, харесваше ми да прекарвам повече време сред природата и не допусках да ме плаши непознатото. Много ли съм се променил?
Та ти си едва на трийсет години. Нима се чувстваш стар?
Той не ми отговаря. Обръща питието на един дъх и остава загледан в една точка. Вече не е съвършеният съпруг и колкото и невероятно да изглежда, това ме радва.
Излизаме от бара и тръгваме към хотела. По пътя виждаме един хубав малък ресторант, но ние вече сме си направили резервация за друго място. Още е много рано и има табелка, която гласи, че вечерята се сервира от деветнайсет часа.
- Да изпием по още един джин.
Кой е този мъж до мен? Дали Интерлакен не е събудил някакви изгубени спомени? Дали не отворихме някоя страховита кутия?
Не казвам нищо. Но вече започвам да се страхувам.
Питам не иска ли да отменим резервацията си в италианския ресторант и да вечеряме тук.
- Все тая.
Все тая ли? Дали пък сега той не изпитва онова, което ми минаваше през главата, докато бях в депресия?
За мен не е „все тая". Искам да отидем в ресторанта, където имаме резервация. Същият, в който се врекохме в любов.
- Това пътуване не беше добра идея. Предпочитам да си тръгнем още утре. Имах най-добри намерения - да изживеем отново началото на нашата любов. Но дали е възможно? Разбира се, че не. Ние сме вече зрели хора. Сега живеем под напрежение, което тогава не съществуваше. Трябва да осигуряваме средства за образование, здраве и храна. Опитваме се да се забавляваме в края на седмицата, защото всички правят така, но тъй като не ни се излиза от къщи, смятаме, че нещо не ни е наред.
Аз никога нямам желание да излизам. Предпочитам да си стоя вкъщи и да не правя нищо.
- Аз също. Но какво да правим с децата? Те искат други неща. Не можем вечно да ги държим вкъщи пред компютъра. Затова се насилваме да ги заведем някъде, правим същите неща, които нашите родители са правили за нас, а бабите и дядовците ни - за тях. Един нормален живот. Ние сме семейство, изградено върху чувствата. И ако някой от нас има нужда от помощ, другият винаги е готов да направи възможното и невъзможното.
Разбирам. Като да пътуваме из място, пълно със спомени, например.
Поръчваме си по още един джин. Той мълчи известно време, преди да отвърне на коментара ми.
- Точно така. Но как смяташ, дали спомените могат да запълнят настоящето ни? Напротив, те ме задушават. Откривам, че вече не съм същият човек. Преди да дойдем тук и да изпием бутилката шампанско, всичко си беше наред. Сега си давам сметка, че изобщо не живея така, както мечтаех, когато дойдохме в Интерлакен за пръв път.
И за какво мечтаеше тогава?
- За разни глупости. Но си бяха моята мечта. Мислех, че мога да я осъществя.
Все пак, каква беше тя?
- Да продам всичко, което имам, да си купя яхта и да обиколя света с теб. Баща ми щеше да побеснее, че не вървя по стъпките му, но това нямаше да има никакво значение. Щяхме да спираме по разни пристанища, да работим каквото намерим, за да изкараме пари, с които да продължим нататък. И щом съберем достатъчно, да отплаваме отново. Да се срещаме с хора, каквито не познаваме, и да открием места, които не присъстват в туристическите справочници. Приключения. Единственото ми желание беше да имаме при-клю-че-ни-я.
Той поръчва още джин и го изпива толкова бързо, колкото никога преди не съм виждала да го прави. Аз самата спирам да пия, защото започва да ми се гади - до момента не сме яли нищо. Иска ми се да му кажа, че ако беше осъществил мечтата си, щях да съм най-щастливата жена на света. Но е по-добре да замълча, за да не го накарам да се почувства още по-зле.