- Тогава се роди първото ни дете.
Е, и? Навярно има милиони семейства с деца, които правят онова, за което си мечтал. Той се замисля малко.
- Не бих казал милиони. Може би хиляди.
Очите му се променят. Вече не изразяват агресия, а тъга.
- Има моменти, в които анализираме всичко - миналото и бъдещето си. Какво сме научили и какво сме объркали. Винаги съм се боял от тези моменти. Успявам да се самозалъжа, като си казвам, че съм направил възможно най-добрия избор, макар и с някои жертви от моя страна. Но не големи.
Предлагам да се поразходим.
Той удря по масата. Сервитьорката го поглежда стреснато. Поръчва й още един джин за мен. Тя казва, че барът затваря, защото след малко ще почне вечерята. И ни подава сметката.
Помислих си, че мъжът ми ще реагира. Но той вади портфейла си и хвърля една банкнота. Хваща ме за ръката и излизаме на студа.
- Страх ме е, че ако почна да се замислям сериозно за всичко онова, което съм могъл да бъда, но не съм бил, ще попадна в черна дупка...
Познавам чувството. Говорихме за него в ресторанта.
Той сякаш не ме чува.
- ... дълбоко в себе си ще чуя глас, който ми нашепва: „Всичко е безсмислено. Вселената съществува от милиарди години и ще продължи да съществува и след смъртта ти". Живеем в една микрочастица от гигантската мистерия и нямаме отговорите на въпросите, които си задаваме още от детството: Има ли живот и на други планети? Щом Бог е добър, защо допуска чуждата болка и страдание? Такива неща. А което е по-лошо, времето продължава да си тече. Често, без никаква видима причина, изпитвам невероятен ужас от това. Понякога се случва, докато съм на работа, докато шофирам, докато слагам децата да спят. Гледам ги с любов и със страх - какво ще стане с тях? Живеят в страна, която сега ни дава сигурност и спокойствие, но за в бъдеще?
Да, разбирам какво ми казва. Предполагам, че не сме единствените, които мислят за тези неща.
- Гледам как приготвяш закуската или вечерята и си мисля, че след петдесет години - или по-малко - един от двама ни ще спи сам в леглото и ще плаче всяка нощ, защото някога сме били щастливи. Децата ще са далече, пораснали. Онзи от нас, който ще е останал жив, ще е болен и вечно нуждаещ се от чужда помощ.
Том млъква. Продължаваме пътя си безмълвно. Едно рекламно табло пред заведение приканва на новогодишно празненство. Той го ритва ожесточено. Двама-трима минувачи ни поглеждат учудено.
Изумена съм и не казвам нищо.
- Извинявай, не биваше да ти говоря тези неща. Доведох те тук, за да се почувстваш по-добре, да избягаме от ежедневното напрежение. Но май прекалих с алкохола и се разприказвах.
Минаваме покрай група момчета и момичета, които разговарят оживено сред разпилени бирени кутии. Съпругът ми, който обикновено е сериозен и притеснителен, се приближава до тях и ги кани да пием заедно.
Младежите го поглеждат стреснато. Аз се извинявам и им казвам, че и двамата сме пияни, така че и една капка алкохол ще е катастрофална. Хващам го под ръка и продължаваме нататък.
Откога не съм правила това! Винаги той е бил този, който закриля, помага и решава проблемите. А днес аз се опитвам да го опазя да не се подхлъзне и да не падне. Настроението му пак се е променило, сега пее някаква песен, която никога не съм чувала - може би типична за този край.
Когато наближаваме църквата, отново се разнася камбанен звън.
Това е добър знак, казвам.
- Чувам камбаните, те ни напомнят за Бог. Но дали Той ни чува? Едва сме минали трийсет години, а вече не се радваме на живота. Ако не бяха децата ни, какъв смисъл щеше да има всичко?
Аз се каня да кажа нещо, но нямам отговор. Стигаме до ресторанта, където си бяхме разменили първите любовни обети. Вечерята минава тягостно - на свещи, в един от най-красивите и най-скъпи градове в Швейцария.
Когато отварям очи, навън вече е ден. Спала съм дълбоко, без да сънувам и без да се будя посред нощ. Поглеждам часовника - девет часът е.
Съпругът ми още спи. Отивам в банята, измивам си зъбите и поръчвам закуска за двама. Обличам халата и заставам до прозореца, за да убия времето, докато ни донесат закуската в стаята.
В този момент забелязвам, че небето е пълно с парапланери! Те кацат в парка пред хотела. Повечето хора не летят сами, а с инструктор зад тях, който направлява парапланера. Вероятно им е за пръв път.
Как може да са толкова луди? Дотам ли сме стигнали, че единственият начин да се спасим от скуката е да рискуваме живота си?