Още един парапланер каца на тревата. И още един. Приятелите им долу снимат всичко и се забавляват. Представям си каква е гледката отгоре, защото планините, които ни заобикалят, са много, много високи.
Въпреки че завиждам на всичките тези хора, никога не бих се осмелила да скоча.
Звъни се. Едно момче внася сребърен поднос, на който има вазичка с роза, кафе (за мъжа ми), чай (за мен), кроасани, топли препечени филийки, ръжен хляб, различни видове конфитюр, яйца, портокалов сок, местния вестник - всичко, което би ни доставило удоволствие.
Аз го събуждам с целувка. Не си спомням кога за последно се е случвало. Той се сепва, но веднага след това се усмихва. Сядаме на масата и се наслаждаваме на тези вкусни неща пред нас. Говорим малко и за снощното напиване.
- Смятам, че имах нужда от това. Но не приемай думите ми прекалено на сериозно. Когато балонът се спука, хората наоколо се стряскат, но той си е просто един спукан балон. Безобиден.
Иска ми се да му кажа, че съм се почувствала добре, като съм открила всичките му слабости, но само се усмихвам и продължавам да си ям кроасана.
Той също забелязва парапланерите. Очите му светват. Обличаме се и слизаме, за да се насладим на прекрасната сутрин.
Отиваме директно на рецепцията. Той казва, че ще си тръгнем още днес, моли да свалят куфарите и плаща сметката.
Сигурен ли си? Не можем ли да останем до утре сутрин?
- Сигурен съм. Снощи стана ясно, че е невъзможно да върнем времето назад.
Прекосяваме дългия коридор със стъклен покрив, за да излезем навън. В един проспект бях прочела, че някога тук е имало улица, но после свързали двете сгради, намиращи се една срещу друга. Очевидно туризмът процъфтява, въпреки че няма ски писти.
Но вместо да мине през главния вход, той тръгва наляво и се обръща към консиержа.
- Как можем да скочим с парапланер?
С парапланер? Аз нямам никакво намерение да скачам.
Консиержьт му подава някаква брошура. Там пише всичко.
- А как да стигнем до горе?
Мъжът обяснява, че не се налага да се качваме сами. Пътят е много стръмен. Достатъчно е да си запишем час и ще дойдат да ни вземат от хотела.
Не е ли много опасно? Да скачаме в нищото между две планински вериги, без никога да сме го правили преди? Има ли правителствен контрол по отношение на инструкторите и екипировката?
- Скъпа госпожо, работя тук от десет години и досега никога не съм виждал инциденти. Поне веднъж в годината и аз самият скачам.
Той се усмихва. Навярно е повтарял тази фраза хиляди пъти през последните десет години.
- Хайде.
Какво? Защо не скочиш сам?
- Мога да отида и сам, разбира се. Ти ще ме чакаш тук долу с фотоапарата. Искам и имам нужда да опитам това! Винаги ме е плашило. Вчера си говорихме за момента, когато всичко влиза в коловоза и вече не проверяваме докъде се простират възможностите ни. За мен вечерта беше много тъжна.
Знам. Той моли консиержа да ни запише час.
- Сега сутринта или следобед, когато може да видите залеза, отразен в снега наоколо?
Сега, отвръщам.
- За един или за двама?
За двама, ако е сега. Ако не ми остане време да мисля какво правя. Ако не ми остане време да отворя кутията, от която ще изскочат страховитите демони като например ужасът от високото, от непознатото, от смъртта, от екстремните усещания. Сега или никога.
- Имаме варианти за полети по двайсет минути, по половин и по един час.
Има ли полети по десет минути?
Не.
- От колко метра искате да скочите - от хиляда триста и петдесет или от хиляда и осемстотин?
Вече започвам да се отказвам. Нямаше нужда от цялата тази информация. Разбира се, че искам да скоча от колкото се може по-ниско.
- Скъпа, това няма никакво значение. Сигурен съм, че нищо няма да ни се случи, но иначе опасността е еднаква и от по-ниско, и от по-високо. При падане от двайсет и един метра, тоест от седмия етаж на сграда, последствията биха били същите.
Консиержьт се смее. Аз също се смея, за да скрия какво изпитвам. Как можеше да съм толкова глупава да си помисля, че някакви си четири-петстотин метра биха намалили опасността.
Консиержьт взема телефона и говори с някого.
- Имаме места само за скока от хиляда триста и петдесет метра.
Още по-абсурдно от страха ми преди малко е облекчението, което изпитвам сега. О, колко хубаво!
Колата ще е пред хотела след десет минути.
Намирам се на ръба на една пропаст заедно с мъжа ми и още пет-шест души. Чакам реда си. По пътя нагоре мислех за децата си и за риска да останат без родители... Тогава си дадох сметка, че няма да скачаме заедно.
Облякохме специални термокостюми и си сложихме каски. За какво са каските? За да се търкалям повече от километър надолу е непокътнат череп, ако се ударя в някоя скала, така ли?