- Каската е задължителна.
Чудесно. Слагам си каската - същата е като на велосипедистите по улиците на Женева. Не съм виждала нищо по-глупаво, но няма да споря.
Поглеждам надолу - встрани от пропастта има един заснежен склон. Ще мога да прекъсна полета още през първата минута, ще кацнем там и ще се върнем пеш. Не съм длъжна да стигна до края.
Никога не съм изпитвала страх от летенето със самолет. То винаги е било част от живота ми. Но когато сме вътре, не ни хрумва дори, че е същото като да скочиш с парапланер. Единствената разлика е, че металната капсула е като щит и ни дава усещането, че сме предпазени. Само това.
Само това ли? С моите оскъдни познания за законите на аеродинамиката се надявам, че е така.
Трябва да се убедя. Необходим ми е по-силен аргумент.
А по-силният аргумент е, че самолетът е от метал. И е много тежък. В него има куфари, хора, оборудване, тонове взривоопасно гориво. А парапланерът от своя страна е лек, спуска се с вятъра, подчинява се на природните закони - също като падащо от дървото листо. Така ми звучи по-смислено.
- Искаш ли да скочиш първа?
Да, искам. Защото, ако нещо се случи с мен, ти ще се погрижиш за децата ни. Освен това до края на живота си ще носиш вината за тая смахната идея. Ще си спомняш за мен като за вярната спътница, която винаги е била до съпруга си - в радостите, в приключенията, в рутината.
- Готови сме, госпожо.
Вие ли сте инструкторът? Не сте ли прекалено млад за това? Аз бих предпочела да скоча с вашия шеф, все пак ми е за пръв път.
- Скачам, откакто навърших позволената възраст, от шестнайсетгодишен. Скачал съм не само от тук, но и от други места по света. Не се притеснявайте, госпожо.
Снизходителното му отношение ме ядосва. Би трябвало да се уважават по-възрастните и техните страхове. Пък и сигурно повтаря това на всички.
- Запомнете инструкциите. След като се затичаме, не бива да спирате. Аз ще се погрижа за останалото.
Инструкциите. Сякаш са ни запознали с тях. Единственото, което благоволиха да ни кажат, беше, че рискът се състои точно в това да поискаш да спреш на средата. И че когато се приземим, трябва да продължим да тичаме, докато не усетим краката си здраво стъпили на земята.
Мечтата ми - да съм здраво стъпила на земята. Отивам при мъжа си и го моля да скочи последен, за да има повече време да разбере какво е станало с мен.
- Искате ли да вземете фотоапарат? - пита инструкторът.
Фотоапаратът може да се постави на края на един алуминиев прът, дълъг около шейсет сантиметра. Не, не искам. Не го правя, за да се хваля пред хората. Освен това, ако изобщо успея да овладея ужаса си, ще съм по-заета да снимам, отколкото да се наслаждавам на гледката. Научих това от баща си, когато бях малка. Изкачвахме се към Матерхорн и аз непрекъснато спирах да правя снимки. Накрая той се ядоса: „Смяташ ли, че цялата тази красота и величието на планините може да се побере в един кадър? Запамети всичко в сърцето си. Това е много по-важно, отколкото да се опитваш да покажеш на хората какво преживяваш".
Партньорът ми в полета, от висотата на своята двайсет и една годишна мъдрост, започва да привързва разни въжета към тялото ми, използвайки големи алуминиеви скоби. Седалката вече е прикачена към парапланера, аз ще съм отпред, а той отзад. Все още мога да се откажа, но вече не съм на себе си. Напълно съм лишена от всякакви реакции.
Заставаме на позиция, докато ветеранът на двайсет и една години и шефът му обменят мнения за вятъра.
И той се връзва към седалката. Усещам дъха му върху тила си. Поглеждам назад и гледката изобщо не ми харесва. Върху белия сняг има опашка от цветни платна, опънати на земята, с привързани към тях хора. Най-отзад стои съпругът ми. И той има каска на велосипедист на главата си. Предполагам, че не е имал избор и ще скочи две-три минути след мен.
- Готови сме. Тичайте.
Не помръдвам.
- Хайде. Тичайте.
Обяснявам, че не искам да се въртя във въздуха. Да се спуснем леко. Петминутен полет ми стига.
- Ще ми кажете, когато полетим. Но, моля ви, има опашка. Трябва да скочим сега.
Тъй като вече нямам собствена воля, следвам чуждите заповеди. Затичвам се към бездната.
- По-бързо.
Започвам да тичам още по-бързо. Изпод термоботушите ми хвърчи сняг във всички посоки. Всъщност не тичам аз, а някакъв автомат, който се подчинява на гласови команди. Започвам да крещя - не от страх или от вълнение, а водена от някакъв инстинкт. Сега пак съм пещерна жена, както беше казал кубинецът. Страхуваме се от паяци и насекоми и пищим в подобни ситуации. Винаги пищим.