Внезапно краката ми се отделят от земята, аз се вкопчвам с всички сили във въжетата, които ме прикрепят към седалката и преставам да викам. Инструкторът продължава да тича още няколко секунди, но ето че вече не се движим по права линия.
Вятърът контролира живота ни.
През първата минута не отварям очи - така поне нямам представа за височината, за планините, за опасността. Опитвам се да си представя, че съм си у дома, в кухнята, и разказвам на децата си някаква случка от пътуването - за града, може би за хотелската стая. Не мога да им разкажа как баща им се напи толкова много, че падна на земята, докато се връщахме от ресторанта. Не мога да им кажа, че съм рискувала да скоча с парапланер, защото те също веднага ще поискат да го направят. Или още по-лошо - може да решат да полетят сами и да вземат да скочат от горния етаж на дома ни.
Тогава си давам сметка колко глупаво се държа. Защо трябва да летя със затворени очи? Никой не ме е карал насила да скачам. „Тук съм от години и никога не е имало инциденти", беше казал консиержът.
Отварям очи.
И онова, което виждам и усещам, е нещо, което никога няма да успея да опиша с точност. Под мен е долината между двете езера. Градът се намира по средата. Аз летя свободно в пространството. Тихо е. Носим се с вятъра, реем се. Планините наоколо вече не изглеждат високи и страшни. Те са приятелски настроени, облечени в бяло и от всички страни огрени от слънцето.
Ръцете ми престават да са така напрегнати, пускам въжетата и ги разпервам като криле на птица. Човекът зад мен навярно е разбрал, че съм преобразена, защото, вместо да се спуснем, започваме да се издигаме, носени от невидимите въздушни течения, съществуващи в тази привидно еднородна атмосфера.
Пред нас, в същия този океан, един орел се носи на крилете си, които контролират мистериозния му полет без никакви усилия. Къде отива? Дали просто не се забавлява и наслаждава на живота и красотата наоколо?
Имам чувството, че с орела сме в телепатична връзка. Инструкторът го следва, той ни води. Показва ни откъде да минем, за да стигнем още по-нависоко в небето. Изпитвам същото като през онзи ден в Нион, когато си представях как ще тичам, докато тялото ми не остане без никакви сили.
Орелът ми казва: „Ела. Ти си небето и земята, вятърът и облаците, снегът и езерата".
Струва ми се, че съм в утробата на моята майка, напълно сигурна и защитена, изпитвайки всичко за пръв път. Скоро ще се родя, отново ще се превърна в човешко същество, което стъпва с двата си крака върху лицето на Земята. Но в момента единственото, което правя, е да стоя в тази утроба, без да се противя, и да се оставя да ме отнесе някъде.
Свободна съм.
Да, свободна съм. Орелът има право, аз съм планините и езерата. Нямам минало, настояще и бъдеще. Познавам онова, което хората наричат „вечност".
За част от секундата се чудя дали всички скачащи изпитват същото. Но какво значение има това? Не искам да мисля за другите. Аз се нося във вечността. Природата общува с мен като е обично дете. Планината ме уверява: „Ти имаш моята сила". Езерата ми нашепват: „Ти имаш нашето спокойствие и умиротвореност". Слънцето ме съветва: „Грей като мен, остави се да стигнеш отвъд собствените ти предели. Слушай".
Тогава започвам да чувам гласовете, които от толкова време са в мен, но аз ги задушавах с обсебващите си мисли за самотата, със среднощните си кошмари, със страха, че всичко ще продължи постарому. И колкото по-високо се издигаме, толкова повече успявам да се отделя от себе си.
Намирам се в друг свят, където нещата са точно такива, каквито трябва да са. Далече от живота, пълен с неотложни задачи, непостижими желания, страдания и удоволствия. Нямам нищо и съм всичко.
Орелът се насочва към долината. С разперени ръце имитирам движенията на крилете му. Ако някой ме види в този момент, няма да знае коя съм, защото аз съм светлината, времето и пространството. Аз съм в друг свят.
А орелът ми казва: „Това е вечността". Във вечността не съществуваме, там сме само инструмент на Ръката, създала планините, снега, езерата и слънцето. Върнах се във времето и пространството до мига, когато всичко се създава, а звездите се разбягват в различни посоки. Искам да служа на тази Ръка.
През главата ми минават разни мисли, които не могат да променят усещанията ми. Умът ми е извън моето тяло и се е слял с природата. О, колко жалко, че с орела ще стигнем до парка пред хотела долу. Но няма значение какво ще се случи в бъдеще. Аз съм тук, в тази майчина утроба, направена от нищо и всичко.