Сърцето ми изпълва всяко кътче от Вселената. Опитвам се да си обясня всичко с думи, опитвам се по някакъв начин да запомня чувствата си в момента, но мислите ми веднага се губят в нищото, което изпълва всичко.
Моето сърце!
Преди виждах една огромна вселена, а сега вселената изглежда мъничка точка в сърцето ми, което е станало огромно колкото цялото пространство. Инструмент. Благословия. Умът ми се опитва да контролира нещата и да намери обяснение поне за част от онова, което изпитвам, но могъществото наоколо е по-силно.
Могъщество. Усещането за вечността ме изпълва с мистериозното чувство за мощ и всевластие. Аз мога всичко, включително да излекувам страданието в целия свят. Летя и говоря с ангелите, чувам гласове, разкриващи ми тайни, които скоро ще забравя, но в момента те са толкова истински, колкото е орелът пред мен. Никога няма да съм в състояние да обясня какво чувствам. Дори на самата себе си. Но какво значение има това? То е в бъдещето, а аз още не съм стигнала до там. Намирам се в настоящия момент.
Разумът ми отново изчезва и аз се изпълвам с благодарност. Поздравявам огромното си сърце, преливащо от светлина и сила, което може да обхване всичко минало и бъдеще от днес до края на света.
За пръв път чувам нещо - кучешки лай. Вече сме близо до земята и реалността отново се връща. След малко ще стъпя на планетата, където живея, но ще нося усещането за всички планети и слънца в сърцето си, което е по-голямо от цялата Вселена.
Искам да остана в това състояние, но мислите ми се връщат. Виждам нашия хотел вдясно. Езерата са скрити зад горите и малките възвишения.
Господи, не мога ли да остана така завинаги? Не можеш, казва орелът, който ни е отвел до парка, където след миг ще се приземим, и сега се прощава, защото е уловил ново топло течение, с чиято помощ ще се издигне без никакви усилия, без да маха с криле, а само като овладее вятъра е перата си. Ако останеш в това състояние, няма да можеш да живееш в този свят, казва той.
Е, и? Започвам да си приказвам с орела, но се улавям, че го правя по някакъв рационален начин, опитвайки се да давам аргументи. Как бих могла да живея в моя свят, след като преживях Вечността?
Опитай, отвръща орелът едва доловимо. И отлита завинаги от живота ми.
Инструкторът ми казва нещо - подсеща ме, че трябва да тичам, щом краката ми докоснат земята.
Виждам ливадата пред мен. Онова, за което копнеех толкова силно - да стъпя на твърда земя, - сега сякаш е краят на нещо.
Но на какво точно?
Краката ми докосват земята. Затичвам се, а инструкторът овладява парапланера. Веднага след това идва при мен и маха въжетата. Поглежда ме. Аз съм зареяла поглед нагоре в небето. Виждам само други пъстри парапланери, които приближават към мен.
Давам си сметка, че плача.
- Добре ли сте?
Осъзнавам, че дори и да повторя скока, никога няма да изпитам същото.
- Всичко наред ли е?
Кимвам утвърдително. Не знам дали той разбира какво преживях.
Да, той разбира. Казва, че веднъж годишно се случва някой да реагира като мен.
- Като ги питам какво им е, не успяват да ми обяснят. И с приятелите ми се случва - някои хора сякаш изпадат в шок и се съвземат едва след като стъпят на земята.
Точно обратното. Но не ми се обяснява.
Благодаря му за „утешителните" думи. Иска ми се да му кажа, че не желая усещанията, които получих горе, да свършат, но си давам сметка, че вече сме приключили със скока и не съм длъжна да обяснявам никому нищо. Отдалечавам се и сядам на една пейка в парка, докато чакам мъжа ми.
Не мога да престана да плача. Той каца и идва при мен с широка усмивка, казва, че е било фантастично преживяване. Продължавам да плача. Той ме прегръща и казва, че вече е минало и че не е трябвало да ме насилва да правя нещо, което не искам.
Изобщо не става дума за това, отвръщам. Остави ме, моля те. След малко ще ми мине.
Идва човек от помощния екип, за да вземе термо-костюмите и специалните обувки и да ни даде нашите дрехи. Правя всичко автоматично, но всяко мое действие ме връща в някакъв различен свят - онзи, който наричаме „реален" и където не ми се стои по никакъв начин.
Същевременно нямам избор. Единственото, за което мога да помоля, е съпругът ми да ме остави сама за малко. Той пита дали да не влезем в хотела, защото е много студено. Не, добре съм си тук.
Седя сама половин час и плача през цялото време. Благословени сълзи, които измиват душата ми. Най-накрая си давам сметка, че е време окончателно да се върна в действителността.
Ставам и отивам в хотела. След малко потегляме към Женева. Радиото в колата е пуснато и така не ни се налага да говорим. Постепенно започвам да усещам нетърпимо главоболие, но не знам от какво - може би кръвта отново е започнала да циркулира на местата, които преди това са били блокирани от отшумяващите събития. Моментът на свободата идва с болка, но то винаги е било така.