На мъжа ми не му се налага да обяснява снощните си думи. На мен не ми се налага да обяснявам днешните си усещания.
Светът е прекрасен.
Остава само един час до края на годината. Кметството реши да ореже значително разходите за традиционното новогодишно празненство в Женева, така че ще имаме по-малко фойерверки. Още по-добре - цял живот гледам фойерверки и те вече не събуждат в мен същото вълнение, както когато бях дете. Не може да се каже, че изминалите триста шейсет и пет дни ще ми липсват. Имаше много вятър, падаха мълнии, морето почти преобърна лодката, но накрая успях да преплувам океана и да стигна до твърда земя.
Твърда земя ли? Не, от никоя връзка не може да се иска подобно нещо. Онова, което най-бързо я убива, са тъкмо липсата на предизвикателства и усещането, че нищо ново не се случва. Трябва да се изненадваме взаимно.
Всичко започва с едно голямо празненство. Идват приятелите, бракосъчетаващият говори куп неща, които е казвал стотици пъти на другите сватби, където е бил ангажиран - като например това, че домът трябва да се построи върху скала, а не върху пясък. После гостите хвърлят ориз върху нас, а булката хвърля букета към неомъжените жени, които тайно са изпълнени със завист. Омъжените обаче знаят, че започва път, който съвсем не е като в приказките.
Постепенно действителността идва и се настанява в живота ни, но ние отказваме да я приемем. Искаме партньорът ни да си остане съвсем същият човек, който сме видели пред олтара, докато си поставяме халките. Сякаш можем да спрем времето.
Не можем. И не бива. Мъдростта и опитът не променят човека. Времето не променя човека. Само любовта го променя. Докато летях, разбрах, че любовта ми към живота и към Вселената е по-силна от всичко.
Сещам се за една проповед, написана от неизвестен млад пастор през XIX в. В нея се анализира Посланието на свети Павел до коринтяните и различните проявления, които любовта има, докато расте. Той ни казва, че много от днешните духовни текстове са насочени само към една част от човешката душа.
Говорят за Мир, но не за Живот.
Пишат за Вярата, но забравят Любовта.
Казват какво е Справедливост, но не споменават Откровението - като това, което днес ме осени, след като скочих в бездната на Интерлакен, и което ме измъкна от черната дупка, собственоръчно издълбана от мен в душата ми.
Нека никога не забравям, че само Истинската любов може да победи която и да било друга любов на света. Когато отдадем всичко, вече няма какво повече да губим. Тогава изчезват страхът, ревността, досадата и рутината и остава светлината на едно безкрайно пространство, което не ни плаши, а ни сближава. Тази светлина непрекъснато се променя и това я прави още по-красива и пълна с изненади - не винаги онези, които очакваме, а които успеем да изживеем заедно.
Да обичаш в пълнота означава да живееш в пълнота.
Да обичаш завинаги означава да живееш завинаги. Вечният живот е неразривно свързан с Любовта.
А защо искаме да живеем вечно? Защото искаме да прекараме още един ден с човека до нас. Защото искаме да продължим да сме с някого, който заслужава нашата любов и който може да ни обича така, както смятаме, че заслужаваме.
Защото да живееш означава да обичаш.
Дори любовта към някой домашен любимец, към едно куче например, може да придаде смисъл на живота на човек. Защото, ако той няма тази връзка на любов с живота, ще изчезне и последната причина да продължи да живее.
Нека първо потърсим Любовта и всичко останало ще дойде от само себе си.
В продължение на десетте години брак вече изпитах почти всички удоволствия, с които една жена може да бъде дарена, и изстрадах болка, която не заслужавах. Въпреки всичко, когато се обърна и погледна в миналото си, има съвсем малко моменти - предимно много кратки, - в които съм изпитвала някакво слабо подобие на онова, което си представям, че е Истинската любов: когато родих децата си, когато седяхме с мъжа ми, хванати за ръце, и съзерцавахме заедно Алпите или езерото Леман. Но тъкмо тези кратки моменти оправдават съществуването ми, защото ми дават силата да продължа напред и внасят радост в дните ми - колкото и да се опитвах да ги направя по-тъжни.
Отивам до прозореца и поглеждам града навън. Снегът, който ни бяха обещали, така и не заваля. Но все пак смятам, че това е една от най-романтичните новогодишни нощи, които някога съм преживявала, защото усещах, че загивам, а Любовта ме възкреси. Любовта е единственото, което ще продължи да съществува, след като човешкият род изчезне.