Любовта. Очите ми се изпълват с радостни сълзи. Никой не може да си наложи да обича насила и не може да накара друг да обича насила. Можем единствено да погледнем очи в очи Любовта, да се влюбим и да й подражаваме.
Няма друг начин да постигнем любовта. Няма и по-голямо чудо от нея. Да обичаме другите, да обичаме себе си, да обичаме дори враговете си - така в живота няма да ни липсва нищо. Мога да си пусна телевизора и да видя какво става по света, защото, ако във всяка показана трагедия има поне малко любов, значи вървим към спасението. Защото любовта поражда още любов.
Онзи, който умее да обича, обича Истината, радва се на Истината и не се страхува, защото рано или късно тя ще спаси всички. Той търси Истината с чисто съзнание, смирено, без предразсъдъци и накрая е доволен от онова, което ще намери.
Може би думата искреност не е най-точната, за да обясни тази особеност на Любовта, но не мога да намеря друга. Не говоря за искреността, която унижава ближния. Истинската любов не се състои в това да излагаш на показ слабостите, а да не се страхуваш да се разкриеш, когато имаш нужда от помощ, и да се радваш, когато нещата са по-добри от онова, което са ти казвали хората.
Мисля с нежност за Якоб и Мариан. Може би тъкмо те ме върнаха при съпруга и семейството ми. Надявам се да са щастливи в тази последна нощ от годината. Дано всичко случило се да е сближило и тях двамата.
Дали не се опитвам да оправдая изневярата си? Не. Потърсих Истината и я намерих. Надявам се всички, които са имали подобно преживяване, да са постигнали същото.
Да се научат да обичат по-силно.
Това би трябвало да е нашата цел в този свят - да се научим да обичаме.
Животът ни предлага хиляди шансове да го направим. Всеки мъж и всяка жена ежедневно имат възможност да се отдадат на Любовта. Животът не е безкраен празник, а постоянно усъвършенстване чрез различни уроци.
Като най-важният урок е да се научим да обичаме.
Да обичаме все по-добре. Защото езиците ще изчезнат, пророчествата ще изчезнат, също и страните, стабилната Хелветска конфедерация, Женева, улицата, на която живея, уличните лампи, домът, в който се намирам сега, мебелите в стаята... а и моето тяло ще изчезне.
Но едно нещо ще остане завинаги, запечатано в душата на Вселената - моята любов. Въпреки всички грешки, въпреки решенията, с които причиних страдание на другите, въпреки моментите, когато самата аз смятах, че тя не съществува.
Отдръпвам се от прозореца, викам децата и мъжа ми. Казвам, че според традицията в полунощ трябва да се качим на канапето пред камината и да стъпим на земята с десния крак.
- Скъпа, вали сняг!
Изтичвам още веднъж до прозореца и поглеждам към уличната лампа. Да, вали сняг! Как не го бях забелязала?
- Може ли да излезем? - пита едното дете.
Още не. Първо трябва да се качим на канапето, да изядем дванайсет гроздови зърна и да запазим семките, за да имаме благополучие през цялата година. Нека направим всичко, което сме научили от предците си.
След това ще излезем навън, за да отпразнуваме живота. Сигурна съм, че настъпващата година ще е прекрасна.
Женева, 30 ноември 2013 г.
Превод то португалски Вера Киркова – Жекова
Обсидиан www.obsidian.bg
http://paulocoelhoblog.com
Животът е основният източник на вдъхновение за книгите на Паулу Коелю. Той се сблъсква със смъртта, преодолява лудостта, експериментира с наркотиците, устоява на мъченията, занимава се с магия и алхимия, учи философия и религия, чете много, губи и възвръща вярата си, опознава болката и удоволствието от любовта. В търсене на свое собствено място в света Коелю намира отговори на предизвикателствата, които засягат всички нас. Той вярва, че ние носим в себе си нужната сила да открием призванието си.
Първият му роман „Алхимикът“, е продал 65 милиона екземпляра и е променил живота на безброй хора по света. Неговите книги са преведени на 80 езика в над 170 страни, а тиражът е надхвърлил 165 милиона. Паулу Коелю е носител на 115 международни награди, а от 2007 г. е пратеник на мира на ООН.