Питам Якоб дали знае някой добър клуб, защото от години не следя нощния живот на Женева, но съм решила да изляза, да потанцувам и да пийна. Очите му светват.
- Нямам време за това. Поласкан съм от поканата, но както знаеш, освен че съм женен, не бива да бъда виждан с журналистка, защото ще кажат, че интервюто ти и е...
- Пристрастно.
-... да, пристрастно.
Решавам да продължа още малко тази игра на прелъстяване, която винаги ми е била приятна. Какво имам да губя? В края на краищата вече познавам всички пътища, отклонения, уловки и цели.
Предлагам му да ми разкаже повече за себе си. За личния си живот. Нали не съм тук като журналистка, а като жена и бивше гадже от младежките години.
Натъртвам на думата жена.
- Нямам личен живот - отговаря той. - Уви, не мога да имам такъв. Избрах кариера, която ме превърна в робот. Всичко, което казвам, е следено, поставяно под въпрос, публикувано.
Не е точно така, но честността му ме обезоръжава. Знам, че опипва терена, иска да знае къде стъпва и докъде може да стигне с мен. Внушава ми, че е нещастен в брака, както правят всички зрели мъже, след като опитат виното и обяснят надълго и широко колко са велики.
- Последните две години бяха белязани от няколко радостни месеца, също така от няколко месеца, изпълнени с предизвикателства, но през останалото време просто се опитвам да се закрепя на поста си и да угодя на всички, за да бъда преизбран. Наложи се да се откажа от всичко, което ми доставяше удоволствие, като да потанцувам с теб тази седмица примерно. Или часове наред да слушам музика, да пуша или да правя неща, които другите смятат за неподходящи.
Това е прекалено! На никого не му пука за личния ти живот.
- Може да е от Сатурновото завръщане. На всеки двайсет и девет години тази планета се връща на същото място, където е била на датата на раждането ни.
Сатурновото завръщане ли?
Той си дава сметка, че се е разприказвал повече от необходимото, и заявява, че може би ще е най-добре да се върнем на работа.
Не. Моето Сатурново завръщане вече се случи и искам да знам какво точно означава това. Той ми преподава един урок по астрология: на Сатурн му трябват двайсет и девет години да се върне в точката, където се е намирал в момента на нашето раждане. Докато това стане, мислим, че всичко е възможно, че мечтите ще се сбъднат, че стените, които ни обграждат, могат да бъдат сринати. Когато Сатурн завърши цикъла си, романтичната нагласа изчезва. Изборът е окончателен и промяната на пътя на практика става невъзможна.
- Не съм експерт по астрология, разбира се, но моят следващ шанс ще е чак когато стана на петдесет и осем години, при второто завръщане на Сатурн.
А защо ме покани на обяд, след като Сатурн казва, че е невъзможно да се тръгне по друг път? Вече разговаряме близо час.
- Щастлива ли си?
Какво?
- Забелязах нещо в очите ти... Някаква тъга, която е необяснима за една толкова красива жена с успешен брак и хубава работа. Сякаш видях отражението на собствените си очи. Ще повторя въпроса: щастлива ли си?
В страната, където съм родена и възпитана и сега възпитавам децата си, никой не задава подобни въпроси. Щастието няма стойност, която може да бъде измерена с точност, обсъдена на избори, анализирана от специалисти. Не питаме дори за марката на автомобила на другия, та какво остава за нещо толкова интимно и невъзможно за определяне.
- Няма нужда да отговаряш. Мълчанието ти е достатъчно.
Не, мълчанието ми не е достатъчно. То не е отговор. Просто е израз на моята изненада и стъписване.
- Аз не съм щастлив - казва той. - Имам всичко, за което един мъж може да мечтае, но не съм щастлив.
Да не би да са сложили нещо във водата на града? Да не би да се опитват да съсипят страната ми с някакво химическо оръжие, което предизвиква дълбоко разочарование у хората? Не е възможно всички, с които говоря, да изпитват същото.
До момента не бях казала нищо. Но осъдените души имат тази невероятна способност да се разпознават и събират, увеличавайки болката.
Как не го бях разбрала? Защо се бях съсредоточила върху повърхностния маниер, с който говореше на политически теми, и върху педантизма, с който опитваше виното?
Завръщането на Сатурн. Нещастието. Все неща, които съвсем не бях очаквала да чуя от Якоб Кьониг.
Точно тогава, в този момент - поглеждам часовника си, 13:55 ч. - отново се влюбвам в него. Никой, дори моят прекрасен съпруг, не ме беше питал дали съм щастлива. Може би, когато бях дете, родителите ми или баба и дядо са искали да разберат дали съм радостна, но само толкова.