— Не, за какво ми е да ставам директор, смятам направо да купя банката.
Видно бе, че Айдан каза това, защото не й се говореше със Сема и че това беше просто приказка. И Сема го знаеше, но въпреки това още на следващия ден не пропусна да обиколи една по една стаите на останалите заместник-директори и уж пиейки кафе с тях, да им предаде думите на Айдан.
— Не мога да кажа, че не го заслужава — с това започваше разговора си Сема — Айдан не е като нас. Всички имаме амбиции, но нейните са нещо друго… Знаете ли какво ми каза? „Не ми е достатъчно да стана директор“ — ми каза — „Аз смятам да купя банката.“ Все едно директорството й е в кърпа вързано, та виж за какво се е замислила…
Успелите жени уж са интелигентни, уж са над нещата, но и в тях дреме махленската клюкарка. На някои от по-близките си колеги Сема не пропусна да каже:
— Скъпата Айдан, когато изживява оргазъм, и тогава сигурно крещи: „Ще стана генерален директор! Ще стана генерален директор!“
Клюките естествено стигнаха и до ушите на Хасан. Дойде в стаята й и с искрена загриженост я попита:
— Ти какво каза на Сема? Вдигнала е на крак цялата банка.
По друго време това щеше да я ядоса и да я накара да предприеме мерки, за да заздрави позициите си, да сплоти поддръжниците. Казано накратко щеше да направи една „кафе обиколка“ и да опровергае думите на Сема, но нямаше да се натъжи. Но сега, когато беше отхвърлена и пренебрегната, когато се съмняваше в ума и женствеността си, думите на Сема я караха да се почувства като спънала се и паднала по очи на земята, нямаща сили да се изправи. Сянката на поражението, която я преследваше в личния й живот, започна да пада и върху работата й. Започна да се страхува — от всекиго и от всичко, от живота. Прииска й се да избяга — нещо, което й беше неприсъщо.
Използва предстоящото утре събрание като претекст, взе необходимите документи и след обяд излезе от работа. Искаше й се да се прибере вкъщи, да си легне, да си почине, да се скрие под одеялото и ако е възможно, да поспи. Единственото й желание в момента беше да стане вечер и Халюк да се прибере вкъщи. Неговата обич щеше да й вдъхне вяра и да й върне силата. Той бе нейната крепост, освен него на никого не можеше да се довери, при никого не можеше да се подслони.
Денят беше горещ. Притеснена слезе от колата. Влизаше вътре, когато един мъжки глас я попита:
— Как си?
Позна гласа. После си спомни, че тогава космите на тила й настръхнаха. Продължи да върви, само леко извърна глава:
— Благодаря, добре.
Не го попита „Ти как си?“3
Но Джем се държеше така, все едно не забелязваше студенината в гласа й. Тонът, поведението, начинът, по който й отвори вратата и я подкрепи по лакътя, докато влизаше — всичко излъчваше приятелство и близост. Беше си внушила незабелязано за самата себе си, че ако един ден се срещне с Джем, ще се държи сдържано и студено, затова неговата топлота и близост сега я учудиха. Както след всяка среща с Джем, и сега в душата й настана смут. Започна да си мисли: „Аз ли не разбирам какво се случва, или го разбирам погрешно?“
Чувстваше се самотна и уязвима, но дружелюбното отношение на човека, предизвикал тези й чувства, неочаквано бързо разсея съмненията й. За това толкова кратко време всичко се промени по магически начин — нещата, които й се струваха важни, неочаквано изгубиха смисъла си, увереността й се върна, от чувството за поражение не остана и следа, мъката и болката изчезнаха. Душата й олекна, почувства се окрилена и дори не забеляза, че всичко се бе случило само благодарение на приятелските нотки в гласа на Джем.
От години живееше по един и същ начин. Животът й вървеше по определени релси, подобно на трамвай, който от край време се движеше по един и същ маршрут. След първата среща с Джем обаче старите навици изгубваха значението си, вътрешното й равновесие се разклати — душата й жадуваше промяна. Подобно на дете, получило цветен калейдоскоп по празниците — с всяко движение пред очите му се сменяха една от друга по-пъстри и неприличащи си една с друга картини, в душата й се раждаха нови и различни чувства, понякога коренно различни едни от други. Повечето бяха моментни, нямаха здрави корени и като че само навестяваха душата й. Минаваше време, в което се опитваше да разбере кои са истински и кои — не, преди да ги приеме завинаги. Но в такива моменти човек често губеше мярката между истинското и преходното.
Докато чакаха асансьора, Джем тихо прошепна:
3
В Турция „Как си“ е част от поздрава между двама души. Проява на лошо възпитание или неуважение е, ако не се попита. — Бел.прев.