— Много добре изглеждаш днес. Този цвят ти отива.
— Така ли? Само дето аз не се чувствам добре днес…
— Жалко… Значи това, което всички виждат, ти не го виждаш и не можеш да му се насладиш… Я застани пред огледалото и се погледни добре. Може би така ще видиш това, което мъжете виждат и чувстват, когато те гледат.
— И какво чувстват? — в гласа й прозвуча подигравка.
— Щях да ти кажа, но майка ми ме е учила, когато разговарям с жени, да не казвам неприлични неща.
— Правилно ти е казвала майка ти… — „Каква ли жена ще да е била майка му“ — мина й през ума. После в асансьора: — Каква жена беше майка ти?
За пръв път, откакто се бяха запознали, по лицето на Джем премина сянка. Надменното дръзко изражение изчезна. Чертите му се смекчиха, изглеждаше леко смутен и объркан — подобно на подплашено ято птици, разлетяло се на всички страни — и това го правеше още по-красив. Джем, когото виждаше сега, беше различен от Джем в представите й. Не бе допускала, че може да има човек, когото Джем толкова да обича, по когото толкова да страда и който толкова да го опечали.
— Моята майка почина.
Айдан никога не забрави този отговор. Джем не каза както обикновено казват: „майка ми почина“ или „майка ми умря“, а подобно на самотно, изоставено, тъжно дете рече: „Моята майка почина.“ След много време Айдан си помисли дали печалното изражение на Джем не беше признак на онова странно, болестно състояние, в което изпадат изоставените деца. Веднага след това го погледна и изпита съмнение дали тъгата, изписана по лицето му, е истинска. Не можа да реши. Много по-късно щеше да научи, че това е само едно изречение, чието въздействие върху жените многократно бе изпитано.
Но в онзи ден не знаеше това и не мислеше така.
Влязоха в асансьора. Айдан изтълкува печалното изражение на Джем от преди малко като израз на близост. В този момент й се искаше да го погали по главата като малко дете.
— Ела, ще те почерпя нещо студено — предложи Джем.
След време Айдан щеше да си мисли, че може би изречението „Моята майка почина“ и състраданието, което предизвика у нея, бяха причина да приеме поканата му, но никога не успя да бъде напълно сигурна. Ако не беше го казал, дали щеше да отиде? Един вътрешен глас й нашепваше „да“, а друг — „никога“.
Краткото мълчание на Айдан Джем прие като съгласие и натисна копчето за последния етаж, а може би не допускаше, че може да му откаже.
Айдан стоеше, опряла гръб в ъгъла на асансьора. Притиснал ръце о стените, Джем стоеше пред нея. Усещаше миризмата му — на чисто. Малко остра, но създаваща странно усещане мъжка миризма. Като че за да я усети по-ясно, повдигна глава. В този момент Джем наведе своята. Лицата им се оказаха близо — почти да се докоснат. Гледаха се, без да помръднат, като че не знаеха какво да направят. И двамата видяха поканата в очите на другия. И двамата, накланяйки глави встрани, приеха поканата. Айдан не разбра как точно стана, но когато асансьорът стигна до последния етаж, устните им се докоснаха. Не беше точно целувка, но от това докосване в стената, която пазеше живота и брака на Айдан, се появи малка пробойна. Не знаеше какво я очаква от другата страна на стената, но мисълта за неизвестното я възбуди — толкова силно — за пръв път от много дълго време.
Влязоха вкъщи. Без да каже нищо, Джем я хвана за ръката и я поведе към спалнята. Айдан не виждаше нищо в стаята. Или по-точно виждаше, но възбудена и уплашена не успяваше да го задържи в съзнанието си — всичко се изгубваше в миг. Само забеляза, че леглото е много голямо и после никога не го забрави.
Беше се засрамила много, когато бавно-бавно Джем започна да я съблича. Неволно бе прикрила гърдите си с ръце, когато след блузата свали и сутиена й. Вълнение, срам, страх, любопитство, противоречиви мисли от последните дни незабелязано се надигаха в нея и на вълни прииждаха една след друга. Джем свали полата й и всичко останало. Стоеше гола пред него. Прииска й се веднага да легне в леглото, но не толкова от желание да се люби, колкото да се скрие.
Повдигна тънката покривка и се пъхна под нея, придърпа я почти до врата си. Почувства главозамайване — от многото силни, объркани мисли и чувства.
Джем се събличаше бавно пред нея, като че искаше да й даде възможност още веднъж да се възхити на тялото му.
Айдан не си спомняше нищо — как започнаха да се любят, какво направиха, казаха ли си, или не нещо — нищо не помнеше. Все едно съзнанието й я предпазваше да види какво се случва. Само си спомняше, че сърцето й биеше до пръсване и в един миг изпита страх, че ще припадне.