После разговорът премина върху семействата, мъжете, децата — Айдан така й предполагаше. Върнаха се към онова, което говореха преди тя да дойде. Фериман, която се беше развела с мъжа си, разказваше, че в края на седмицата щяла да ходи в Абат с един, с когото се запознала. За пръв път щели да останат насаме.
— Що за човек е? — попита Айдан.
— Добър… Шеф е на кредитния отдел, може и да го знаеш — Джунейт? Работлив е… Спокоен, тих… Действа ми успокояващо.
Млъкна. Погледна колежките си, които внимателно я слушаха.
— Не е някой, който да ти сваля звезди или да те възкачи на седмото небе… — И с присъщия си шеговит тон добави: — Но и няма да те нарани, няма да направи така, че да те заболи!
Този израз им подейства като парола — започнаха да говорят за мъжете, за техните неумения в леглото, за липсата на душа, когато се любят, за това как след като свършат, се излягат като талпи по гръб и чакат аплодисменти, все едно, че са сътворили чудо, и как, ако не ги получат, се цупят като деца; които стават и напускат „сцената“ по средата на играта и се подиграват с примиращата от срам жена; говореха така, все едно, че до ден-днешен не бяха срещнали мъж, който да се люби добре, да им доставя удоволствие, да ги забавлява.
Айдан знаеше, че истината не е точно такава. Вече започваха да остаряват и се опитваха да намерят кусур на всичко, нещо като отмъщение към живота. Опитваха се да покажат нещата по-зле, отколкото беше в действителност, и знаейки, че всъщност не е така, се успокояваха и се чувстваха по-добре. Все пак разбираше, че животът им не е чак такъв, че да предизвика завист.
После се впуснаха да разказват истории за мъже, които го правели „цяла нощ, до сутринта“, но никоя не говореше от собствен опит, само бяха чували. После Фериман ги разсмя с разказа си за един, който работел „като електрически свредел“. Останалите поеха шегата — колко опасни били такива мъже. Започнаха да си разменят двусмислени подмятания и да остроумничат. Смехът им ехтеше в кафетерията и се разстилаше като ефирна, разноцветна дантела на фойерверк върху останалите маси — страхливците около тях им хвърляха любопитни и завистливи погледи. Всички знаеха, смеещите се така в кафетерията на банката нямаха шансове да се изкачат по стълбата на успеха, затова никой не се присъединяваше към тях, но от друга страна, мислеха, че е хубаво, ако можеш да се смееш така.
Позастарелите момичета се смееха и това всъщност беше протест — срещу нормите и правилата: „На нас не ни пука! Може и да не сме успели като вас, но можем да се смеем свободно!“ Нещо като бартер — успех срещу смях.
Айдан изпитваше леко неудобство от този смях, но също се смееше — беше достатъчно успяла, за да не я гледат накриво, смехът прибавяше сила към силата: „Силна съм и мога да си го позволя!“ Освен това присъствието на човек от „висшия ешелон“ между посредствените й носеше и други точки — не е горделива, не си вири носа — и това засилваше благоразположението на подчинените й към нея.
Когато се върна в стаята си, на лицето й все още бе изписана усмивка, но някаква неясна, необяснима тъга и потиснатост хвърляха сянка върху настроението й. Още веднъж се убеди, че има по-добър брак от всички останали. Разбра и друго, останалите си нямаха идея за преживявания като нейното с Джем. Това, което чу, й показа, че наистина изживява нещо страхотно и е част от едно невероятно приключение.
Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с Джем, това нямаше да бъде вече просто „забежка“ — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството „А после какво?“ я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, Айдан попадна в капана на любопитството…
През целия ден работи, наблюдавайки останалите и опитвайки се да прозре скритите страни на живота им. От време на време се сещаше за разговора в столовата и се усмихваше, но някъде дълбоко в душата й дремеше нещо, което не можеше да се нарече с конкретно име, но което я караше да се чувства неспокойна и което постепенно нарастваше — до вечерта стана нервна и раздразнителна.
Излизаше от стаята, когато телефонът звънна. Припряно се спусна към него и тогава разбра причината за настроението си — цял ден бе очаквала Джем да й се обади. Той не знаеше телефона й, но тя въпреки всичко очакваше да й позвъни. Един глас, спотаил се някъде зад нервността й, нашепваше: „Ако ме харесва, ако ме желае и иска да сме отново заедно, ще намери начин да ми се обади.“