Този следобед мина много бавно.
Когато се прибра вкъщи, изглеждаше по-спокойна, макар че вълнението за утрешния ден и голямата птица върху гърдите й все още бяха там. Като извинение за последните дни се държа добре с дъщеря си и с мъжа си — шегуваше се и се смееше със Селин, а след вечеря седна заедно с Халюк пред един от онези странни черно-бели скандинавски филми — нищо, че мислите й витаеха другаде.
Когато дойде време за лягане, веднага се спусна към леглото — мислеше си, че така времето ще мине по-бързо. След всичките няколкодневни вълнения и безпокойства заспа веднага.
На сутринта почти тичешком и в ранни зори отиде в банката — имаше работа за свършване. Голямата птица върху гърдите й все още й пречеше да си поема дъх, нещо повече — от време на време разперваше и пляскаше с крила. Още преди да стане обяд, беше готова. Повика заместничката си и й обясни какво трябва да направи, докато я няма.
Погледна часовника си — нямаше още десет! Смяташе да излезе в единадесет без петнадесет, но времето не минаваше. Чувстваше се като пилот, който прелита със запален самолет над голям град. Секундите, след които градът ще остане назад и ще може да скочи от самолета, се точеха бавно като години.
Тъкмо се канеше да излиза, телефонът звънна:
— Шефът моли да дойдете за малко — беше секретарката на директора.
Втурна се към кабинета на генералния директор, но секретарката я спря.
— В момента разговаря по телефона. Седнете, ако обичате — и се наведе над бюрото си.
Айдан седна и кръстоса крака — кракът й сякаш от само себе си нервно пружинираше нагоре-надолу. Погледна часовника си — единадесет и десет. Двете влечуги върху циферблата се бяха оправили и лудо се гонеха едно друго. Времето, което беше отделила да се подготви, намаляваше с всяко трепване на стрелките.
— Моля, заповядайте — рече секретарката.
Скочи на крака и едва не се блъсна във вратата — от бързане не успя да хване дръжката, но в стаята влезе видимо спокойна. И пак видимо спокойна изслуша това, което й говореше директорът. Слушаше го и в същото време си мислеше как да направи това, което иска от нея. Излезе от кабинета и отново се втурна към стаята си — в движение извика една от помощничките си и започна да й дава нареждания.
— Утре сутрин документите да бъдат на бюрото ми.
Не си спомняше как излезе от банката.
Беше топъл пролетен ден — небето като синя коприна, обгръщаше всичко наоколо. Слънцето грееше и топлеше телата и душите на хората. Всички изглеждаха доволни и спокойни, само Айдан бързаше припряно.
Караше бързо, рисковано минаваше между останалите коли, гневеше се на всяка кола пред себе си и нервно натискаше клаксона. Наближаваше дома си, когато забеляза, че бензинът й е на свършване — проклетата лампичка светеше червено! Свърна в първата бензиностанция, която видя. Работникът до колонката едва мърдаше. Нервно му каза да побърза, че закъснява, но той продължи със същото темпо. В този момент мразеше всички — работника, останалите шофьори, живота — всички!
Влезе вкъщи, тръшна вратата зад себе си. Спусна се към банята — там се съблече. Струята на душа й подейства ободряващо. Помогна й да събере мислите си — колко време й трябва да изсуши косата си, да се гримира, да се облече. Прокара ръка по краката си — бяха гладки, добре, че вчера бе свършила тази работа, иначе нямаше да успее.
Точно в два часа беше пред вратата на Джем. Докато натискаше звънеца, тялото й пулсираше ведно със сърцето й. Боеше се да не припадне.
Пое дълбоко дъх и преглътна. Вратата се отвори.
Джем спокойно й се усмихна:
— Заповядай, влез!
Прекрачи мълчаливо прага и продължи към салона.
— Какво ще пиеш?
— Каквото и да е…
— Какво значи каквото и да е? Какво стана с капризния клиент?
Айдан нито беше в състояние да се шегува, нито да разбира шегите.
— Един коняк — искаше всичко да се случва по-бързо.
Бавен и невъзмутим както винаги, Джем се върна с две огромни тумбести чаши. Неговото спокойствие се предаде и на нея.
Пиеше коняка и си мислеше кога ще отидат в спалнята. Как ли ще го каже Джем? Бързаше, нямаше търпение, сякаш едва когато легнеше в онова легло, щеше да си отдъхне и да си поеме свободно въздух.