Но, уви! Ушите на Халюк не бяха толкова чувствителни!
Никога не обръщаше внимание на интонацията, погледите, начина на говорене на жена си. Слушаше я, но чуваше само думите. А в думите на Айдан, както в тези на повечето, а може би и на всички жени, се криеше определен подтекст, който мъжът трябваше да открие. До ден-днешен Халюк не беше успял да го направи. Ако в този момент се намереше някой, който да му каже: „В думите на жена ти се крие това и това“, той щеше да разбере какво се опитват да му кажат, но вероятно отговорът му щеше да бъде: „Нямам време да си играя на гатанки“ или „Ако Айдан иска да ми каже нещо, ще ми го каже направо, открито.“ В голяма степен „глухотата“ му се дължеше на безрезервното му доверие в Айдан. Вярваше на жена си и беше сигурен, че тя няма тайни от него.
Влезе у дома. Мъжът й спокойно продължаваше да чете вестника; дъщеричката веднага се спусна към нея — „Мамо, написах си домашните“; жената, която й помагаше в домакинството: „Приготвила съм всичко за вечерята, трябва само да го претоплите“; малко помпозните мебели, които беше избирала един по един, я накараха да се почувства сигурна и спокойна. Сега си даде сметка колко напрегната е била след срещата с онзи мъж.
Обичайната обстановка вкъщи — да облече Селин, да подкани Халюк — „Ако искаш, започни да се приготвяш, майка ми ни чака“, прибирането на нещата в хладилника, мисълта какво ще облече, лекото раздразнение, че мъжът й още се помайва, усещането, че всъщност тя ръководи нещата у дома, първите топли слънчеви лъчи през прозореца — всички малки, но много важни подробности, събрани на едно място, се превръщаха за нея в добре защитено убежище. Забрави за срама и неудобството преди малко, дори арогантността на мъжа забрави. Обичайните домашни грижи изместиха в периферията на съзнанието й незначителната случка, която я беше наскърбила днес. Ако беше оставила всичко ей така, може би никога повече нямаше да се сети за онзи мъж.
Тримата заедно излязоха от къщи.
Светофарът на ъгъла на широкия булевард светеше червено. Една тумба деца, облечени в развлечени фланели, със сплъстени коси и неумити лица, с дръзки и нахални от беднотия очи, като мътна вода се шмугнаха между колите и се нахвърлиха да бършат стъклата. Размахваха мръсните парцали в ръцете си и същевременно се блъскаха едно друго с костеливите си лакти — всеки искаше да запази за себе си евентуално подадените през прозореца пари. Бяха започнали живота си с поражение и никога нямаше да станат победители. Бяха загубили и детството си. И бедността им, и нахалството им будеха съжаление.
Вперил поглед напред, Халюк чакаше да светне зеленото — все едно не забелязваше мърдащите от двете страни на колата деца.
Айдан гледаше децата, сякаш търсеше някого. По-напред видя едно малко синеоко момиченце. По черното му от мръсотия личице се спущаха две бели пътечки — скоро бе плакало. Стоеше подпряно на стълба, далеч от останалите деца. Може би се срамуваше да проси, а може би не му достигаха силите да се преборва с останалите. Сините му очи гледаха унесено. Слабичкото му лице ги правеше да изглеждат още по-големи.
Айдан го повика с ръка. Момиченцето веднага се стрелна към колата. Извади от чантата си пари и му ги подаде. Халюк, без да се обръща, я наблюдаваше в огледалото.
Момиченцето смутено и щастливо взе парите и се отдалечи.
— Освен, че облекчават съвестта ти, за какво друго мислиш, че ще послужат тези пари — докато казваше това, Халюк не откъсваше поглед от светофара.
Това и други подобни изречения понякога дразнеха Айдан.
Не я дразнеха думите, по-скоро се дразнеше на това, че някой се опитваше да се намеси във вътрешния й свят, в мисли и чувства, които пазеше само за себе си и които никога с никого нямаше да сподели.
Можеше да изглежда глупаво и безсмислено, но малкият жест, който правеше на бедното дете, я караше да си мисли, че Бог ще закриля дъщеричката й, която бе имала шанса да се роди в богато семейство. Правеше това в името на собственото си дете. Всъщност неправилно е да се каже, че го мислеше точно така — това не беше ясна мисъл, не можеше да се нарече и чувство — нито чувство, нито мисъл. Бе попречила на чувството да се превърне в мисъл, изпитваше някакво интуитивно удовлетворение и го къташе дълбоко в гънките на душата си.
Подобно на това чувство и отношението й към Бога беше неясно и неопределено — нямаше име. Не говореше за него. Не беше уверена, че Бог съществува, но и не отричаше съществуването му. Не се молеше, но понякога сутрин преди да отиде на работа, когато обличаше детето или когато на закуска татко и дъщеричка се шегуваха помежду си, усещаше пърхащите крила на щастието около себе си. Тези малки, почти незабележими за останалите, нещица я просълзяваха и я караха да благодари на силата, която й ги даряваше.