Усещаше, че всеки момент ще го загуби. Предстоящата раздяла витаеше във въздуха. Не можеше да я види или пипне, но я усещаше — гореше я, душеше я, отнемаше силите и желанието й за живот. Опитваше се да разбере защо го губи. Понякога го свързваше с непостоянството на Джем, друг път с егоизма му, но повечето пъти търсеше грешката в себе си.
По времето, когато разбра, че Джем подготвя бягството си, за да не изпадне в нервна криза — да започне да се смее или плаче и да не полудее, започна да си търси занимания, които да отклонят мислите й в друга посока: обсъди проектите с новия директор, въпреки протестите обзаведе отново къщата на дойката си, обиколи всички входове на комплекса и организира кампании за построяването на надлези пред всеки изход, за подмяна на системата за поливане, за смяна на детелината в градината с английски райграс, едва ли не почука на всяка врата в комплекса и се запозна с всички. Тогава, както майка й и каза, беше обладана от някаква „луда енергия“. За да потисне напрежението си, работеше за трима.
Душата й беше като проводник за високо напрежение. Когато отделни жици не се допираха, живееше в напрегната тъмнина, но ненадейно, повееше ли вятър, жиците се докосваха една друга и ставаше късо съединение — изпитваше болка, а лумналата моментна светлина озаряваше всичко наоколо. И тогава виждаше Джем и което беше по-лошо — и всичко, което беше преживяла с него. В такива моменти изпитваше непреодолима тъга по него.
Мъката, болката, мислите й образуваха странна смесица от наранена гордост, изгарящо любопитство „защо и как“, подхранвана от спомените тъга… Правеше всичко, за да се освободи от тях — да бъде стриктна в работата си, да не пренебрегва домашните си задължения — изобщо стремеше се да се привърже здраво към живота на повърхността. Но в миг, представеше ли си, че Джем играе с друга жена някогашните им игри, изпадаше в ярост. Изпитваше дива ревност, която преобръщаше душата й.
Освен това имаше и тяло, което уж не беше свързано с душата, но непрекъснато напомняше за себе си — искаше да усети Джем в себе си. Това не беше „гладът на плътта“. Любеше се с Халюк както преди, получаваше наслада и удоволствие, но това не й стигаше. Докосвания, породени от фантазиите на ума, тръпнеща възбуда, мръсни думички, прошепнати в ухото, безкрайно любене, влудяващи сетивата игрички, за които не можеше да разкаже на никого, се бяха вселили в най-дълбоките, най-тъмните, най-скришните ъгълчета на душата й. Теглеха тялото към себе си и го караха да страда по онази жестока наслада.
Ако беше само „глад на плътта“, беше лесно. Любейки се с някой мъж, щеше да задоволи грубия първичен инстинкт и толкова… Но не беше така. Състоянието й можеше да се сравни с това на човек, изпратен на заточение далеч от родното място — с тъгата по родината, храната, водата й, на когото ситият стомах не достигаше, за да се почувства добре.
Лошото беше, че душата й, свикнала на свръхдоза адреналин, не можеше да бъде задоволена с обикновени удоволствия, които можеше да й предложи любенето с някой мъж. Трябваше да е някой, който да се спусне до дъното и да изкара от там най-дълбоките, най-жестоките, най-дивите, най-върховните наслади. При това да го направи като Джем — без да я плаши, да я поведе в най-страшните, необуздани, свирепи животински страсти и желания и да го направи леко, с усмивка, като на шега. Само тогава можеше да потуши пожара на плътта.
Ако можеше да обуздае и успокои душата си, щеше да залъже и тялото си, но… И най-изтерзаната душа намираше нещо, с което да се залъже — интересен филм, дребен подарък, приятен разговор, амбиции в службата, похвала, и достигаше някакво вътрешно удовлетворение и спокойствие. Но не и тялото, което си имаше своя памет и което нямаше да се успокои, докато не получи желаното.
Айдан стотици пъти се заричаше да не се обажда на Джем, но когато желанието на тялото ставаше болезнено нетърпимо, протягаше ръка към телефона. Отсрещната страна не отговаряше. Звънеше дълго и настойчиво. Страдаше, че остава без отговор. Самото звънене на телефона й доставяше странно удоволствие, сладка болка и тя продължаваше да звъни много пъти дори когато знаеше, че няма да последва отговор.
Сутринта, когато Халюк каза, че му се налага да замине за Анкара, Айдан настръхна. Предчувстваща насладата, всяка фибра на тялото потръпна от възбуда. Желанието беше толкова силно и изгарящо отвътре, че се затрудняваше да си поема въздух.