От една страна, желанието да го докосва и люби, от друга страна, смътната надежда, че ако му напомни за себе си, може да спаси връзката им, я караше да го търси непрекъснато.
Знаеше, че няма да й отговори, но позвъни. Звъннал — незвъннал телефонът — отсрещната страна отговори. Толкова не очакваше това да се случи, че в първия миг се стъписа. Припрените „ало“, „ало“ на Джем й показваха, че всеки момент може да затвори, затова се опита да се съвземе и каза:
— Как си?
Гласът на Джем прозвуча както винаги, топъл и мил:
— Добре съм, ти как си? Домъчня ми за тебе.
Айдан искаше да изглежда спокойна, да не показва обидата и раздразнението си — знаеше, че нападне ли го с думи, това само ще го отегчи, но не успя да се сдържи. Все пак гласът и прозвуча равен:
— Ако когато ти е мъчно, си такъв, не мога да си представя какво правиш, когато не ти е мъчно. Сигурно даваш обява във вестниците „Мъртъв съм, не ме търсете“… Какво става, къде се дяна, да не би изведнъж да се сети, че си член на управителен съвет?
— По-лошо, скъпа, те се сетиха, че съм член на управата.
— Без друго си супер богат, какво ще ги правиш толкова пари?
— Абсолютно права си. И аз казвам на татко: „Защо се съсипваме да печелим пари, които знаем, че не можем да изхарчим?“, но явно той не е на същото мнение… Който е тръгнал напред, не може да се върне назад, нали така се казва…
— Е, успяхте ли да станете още малко по-богати?
— Май успяхме, скъпа… Когато за последно видях баща ми, той се усмихваше, а това означава, че сме станали още малко по-богати! Май повече от сина си, обича парите… Не мислиш ли, че и това е добра тема за размисъл? Момчето, което е нещастно, защото баща му обича парите повече, отколкото обича него.
Айдан не можеше да издържа повече на този разговор. Тя страдаше, а Джем преливаше от настроение и не спираше да се шегува.
— Халюк заминава утре за Анкара.
— Чудесно! Ще можем ли да направим онова, което не успяхме миналия път?
С присъщото си великодушие Джем я избави от неловкото положение. „Ще можем ли да го направим този път?“ Обръщайки изречението по този начин, получи се така, че уж предложението излиза от него.
Думите му й подействаха успокоително. На душата й олекна. И не защото Джем, жонглирайки с думите, я избави от неловкото положение да бъде предлагащата страна — не, в този момент не мислеше за това. Само беше радостна, че ще се срещнат отново.
— Ако наистина желаеш, ще го направим.
— Разбира се, че искам… В колко да дойда?
— В два удобно ли ти е?
— Да…
— Надявам се утре да не ти излезе някакъв забравен ангажимент — събрание или нещо подобно… Провери добре в бележника си, защото ще си освободя ден специално за тебе…
— Не, няма… Реших утре да не печеля пари…
— Добре… Тогава — до утре…
Затвори телефона. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Осъзна, че последните две изречения произнесе доста хладно. Ако някой се опиташе да анализира връзката им само според тях, щеше да реши, че са казани от жена, безкрайно безразлична и отегчена от този мъж, която дори се двоуми дали да се срещне с него.
Страдаше по Джем, мъчно й беше, копнееше да го види, но в момента, в който чу гласа му, в нея се надигна желанието за мъст — да му подири сметка, да го принуди да страда като нея и да го накара да го признае на глас. Не можеше да озапти това си желание. Всеки път се заричаше, че няма да прави така, но когато чуеше гласа му, все едно се превръщаше в друг човек — губеше контрол над себе си, забравяше предишните си решения или не успяваше да им се подчини.
На следващата сутрин времето течеше неимоверно бавно. Като че вълнението и възбудата й бяха застанали на пътя му и не позволяваха на секундите и минутите да се изнизват напред и те, подобно на голям кораб, заклещен в тесен скалист провлак, се промушваха едва-едва, суркайки се, драскайки се, мачкайки се о острите скали.
Вълнуваше се както при първите им срещи. В гърлото й заседна буца. Не чувстваше тялото си — беше изтръпнало и с мъка направляваше движенията си. Един-два пъти закачи и обърна телефона и чашата пред себе си. Нямаше сили да се пресегне и вдигне събореното.
Тялото й, горящо от желание и страст, подобно на огромно разбунтувало се човешко множество се блъскаше във времето и в предметите около себе си. Нетърпението я караше да вижда целия свят като огромна желязна котва, привързана към крака й.