Всъщност Айдан изцяло обвиняваше Халюк за случващото се, но все пак тя беше тази, която му изневеряваше, и изпитваше вина. Затова, колкото и да беше ядосана, не си позволяваше да вика, както й се иска, или да му каже каквото мисли, и да излее насъбралото се в душата й. Между яда й и този, срещу когото беше насочен, оставаше празнина, която постепенно прерастваше в пропаст.
От една страна го съжаляваше, чувстваше се виновна, милееше за него, а от друга се ядосваше жестоко. Останала по средата между тези противоречиви чувства, душата й се цепеше на две. Никога не можеше да разкрие истинските си чувства пред Халюк, а това засилваше отчуждението между тях. Халюк обаче не го забелязваше.
Айдан се надигна:
— Аз ще си лягам… — но чу гласа на Халюк:
— Ако ти искаше да станеш директор, аз щях да те подкрепя с цялото си сърце…
Отпусна се отново в креслото.
— Халюк, скъпи, знам, че ще ме подкрепиш… Но двамата не сме в равностойно положение. Аз нямам твоя талант… Аз съм от хората, които се нуждаят от него… Ти нямаш нужда от длъжности… Ти си от хората, на които Бог е дал повече, трябва да знаеш това… Дявол да го вземе, защо не съумяваш да се държиш и в живота като бог — така както го правиш в операционната… — Последното изречение Айдан произнесе по-високо. След това с разтреперан глас добави: — Тогава всичко щеше да бъде различно…
Халюк скочи. Втренчено погледна Айдан — като човек, който се опитва да види нещо в далечината:
— Какво значи „щеше да бъде по-различно“?
— Ами така… По-различно…
— Как?
Айдан забеляза притеснението и съмнението, което събуди в душата на Халюк.
— И аз не знам точно.
— Не си ли доволна от живота ни? Какво ни липсва? Имаме прекрасно дете, живеем добре. Какво по-различно искаш?… Не си ли щастлива?
Двамата се спогледаха. С искрена обич и загриженост в гласа Халюк попита:
— Не си ли щастлива, Айдан?
Айдан стана и отиде при него. Обхвана главата му с ръце и я притисна към корема си.
— Щастлива съм.
Халюк повдигна глава. Погледна я:
— Тогава защо плачеш?
Айдан отново притисна главата му към себе си. Не искаше да я види, че плаче.
— Не знам, скъпи… Малко съм напрегната…
— Толкова ли не искаш да стана главен лекар?
Айдан започна да се смее:
— Като дете си… Разбира се, че не съм против да станеш главен лекар. Особено ако това ще те направи щастлив… Не ми обръщай внимание. Дай боже да станеш, но ако не станеш — не съжалявай! Хайде, ела да си лягаме.
На сутринта Айдан се събуди с предчувствието, че Халюк няма да стане главен лекар. Също както преди време предусети, че и Хасан няма да стане директор. И на двамата не им достигаше нещо, за да растат в службата. За себе си знаеше, че като й дойде времето, ще стане директор — имаше в себе си това, което липсваше на двамата мъже. Не знаеше какво точно е „това нещо“, но беше сигурна, че го има.
На работа вече не мислеше нито за Халюк, нито за избора на главен лекар. Мислеше за Джем. Защо не я търси? Последния път му каза, че когато пожелае, може да й се обади, но от Джем — ни вест, ни кост. „Дали пък не си спомням грешно? Да не би да му казах, че аз ще го потърся, и той да чака?“ — мина й през ума.
И искаше, и не искаше да се обади на Джем. Дали щеше да спечели, или не Халюк, нямаше значение, но за него това бяха важни дни, така че не й се искаше Джем да дойде точно сега. Въпреки това развълнувано подскачаше при всяко позвъняване на телефона.
Толкова се беше изморила от дилемата в себе си, че всяко нещо събуждаше все повече чувства и копнежи, които безмилостно си противоречаха едни на други. Въпреки емоционалната си обърканост продължаваше да върши работата си прецизно и стриктно, както преди, но се боеше да не пропусне нещо, затова отвори един бележник на бюрото си и започна да си води записки в него. Разбираше, че може да забрави.
В деня на избора помогна на Халюк да се облече, сама завърза вратовръзката му.
— Изглеждаш много елегантен. Този костюм много ти прилича.
Целуна го и го изпрати.
— Желая ти късмет! Надявам се, че ще спечелиш, но ако случайно не те изберат — не си стягай душата — не е толкова важно.
Този ден осъзна, че всъщност искаше Халюк да спечели. При всяко позвъняване на телефона очакваше да чуе неговия глас. Беше сигурна, че ако го изберат, ще й се обади.
Вечерта приготви вкъщи най-любимите мезета на Халюк. Двете със Селин подредиха масата и седнаха да го чакат.