Както винаги Джем не я търсеше. Не отговаряше, когато му звънеше по телефона. Вечер, прибирайки се у дома, виждаше, че прозорците му светят, и това, заедно с неотговорените телефонни обаждания, я гореше отвътре. Няколко пъти влизаше вкъщи и скришом му звънеше, но въпреки светлината в прозорците, отговор не следваше.
Един ден, в който слънцето успя да пробие облаците, Айдан отново набра номера на Джем. Не вярваше, че ще й отговори, но… чу гласа му отсреща.
Айдан, както винаги, без да го назовава по име, каза:
— Здравей.
Отсрещната страна замълча за миг, май се мъчеше да познае гласа.
— Като че си забравил гласа ми… Е, да, естествено е — от толкова време не сме се чували.
Джем, както винаги, заговори любезно, но гласът му й прозвуча чужд.
— Извинявай, скъпа, нещо съм разсеян, не можах да те позная веднага…
Изпитваше толкова неудържимо желание да се срещне отново с Джем, че започна гневно да му се кара:
— Ти не искаш ли да се срещаш повече с мене? Ако е така, няма какво да говорим, кажи направо и да приключваме с това.
— Как може да говориш така. Какво значи не искам. Разбира се, че искам, но имам доста работа напоследък…
— За бога, Джем, каква работа може да имаш ти… Ако го беше казал баща ти — както и да е, но от твоята уста звучи някак странно… Ти си културният, който просто харчи пари…
— Ти сърдита ли си ми? Защо говориш така?
— Не. Само си мисля, че нежеланието ти да се срещаш с една жена, която те е приемала в дома си, показва, че и ти си мръсник, както всички останали мъже… Ти можеш да правиш каквото си искаш, но тази, която трябва да е презряна и унизена, е жената, така ли?
Всъщност Айдан не вярваше на думите си, но толкова много страдаше по Джем, че искаше да го накара и той да страда — и него да го заболи.
Гласът на Джем прозвуча спокойно:
— Не говори така, знаеш, че не е вярно. — После в тона му се почувства разпаленост: — В най-скоро време искам да повторим онази вечер… Беше невероятно… Незабравимо… Върховно… И ако презирам някого, то далеч не са жените като тебе, които го правят, а онези, които не могат да го направят… От това, което ми каза, разбирам, че всъщност ти си ме забравила… — После с нескрито предизвикателство в думите продължи: — Но аз ще намеря начин да ти напомня за себе си… И тогава ще видиш искам ли, или не искам да се срещаме…
Ако Айдан беше замълчала в този момент, може би всичко щеше да продължи както преди — щяха да продължат да се срещат, защото в гласа на Джем се долавяше желание. Но… Айдан се предаде в плен на мъката и обидата, събирана през последните дни, и продължи да напада. А може би, доловила желанието на Джем, се почувства силна и реши да се поглези:
— Ти нищо не искаш… Не можеш да искаш… Животът ти е като макетите, които правиш — красиви, но нереални, измислени… Подобно на тях и животът ти е само една илюзия, която се срива под напора на действителността. Или най-малкото — страхуваш се, че всичко истинско в живота ти също може да се срути, затова бягаш…
Отсрещната страна дълго мълча. После с леден глас произнесе една-едничка сричка:
— Ооо…
Разбрала, че е отишла доста далеч, Айдан се опита да замаже положението, да се извини. С престорена веселост отговори:
— Много са хубави, както всичко, което преживях с тебе… Само дето понякога бягаш от действителността и това ме натъжава…
Още не беше свършила, а вече съжаляваше за думите си. Знаеше, че нищо няма да променят, точно обратното — ще обидят и засегнат дълбоко Джем, ще го отдалечат още повече от нея… Предчувстваше, че с едничката кратка сричка, която Джем произнесе преди малко, връзката им приключи. В този момент колкото бе ядосана на Джем, също толкова бе ядосана и на себе си.
Не можа да разбере кое сложи край на връзката им — разглезеността на Джем ли, или нейният гняв? Не го разбра и никога нямаше да го разбере… Все се питаше как ли щеше да продължи животът й, ако не беше произнесла онова изречение.
— Както и да е, Айдан… Налага ми се да изляза… Ще се видим някой път. Приятен ден.
След като затвори телефона, вече знаеше, че никога повече нямаше да се люби с Джем, никога повече нямаше да изживее онзи екстаз… Някъде дълбоко в душата й се таеше надеждица, но разумът й нашепваше, че е напразна.