Една завеса се беше вдигнала в театъра на живота й и зад нея Айдан бе надзърнала в друг невероятен, вълшебен свят — радости, които се изживяваха на тъмно, влудяващи страсти, изгарящи желания, граничещи с божественото любене… Бе повярвала, че завинаги ще остане в този свят, но сега разбираше, че е загубила пътеводителя, който я бе завел в него…
Чувстваше се жалка — като богиня, захвърлена в калната земя на смъртните. Старият й живот, приятелите, познатите й, които никога не бяха обитавали върховете на боговете, будеха у нея съжаление и пренебрежение — все повече се отделяше от тях, но не можеше да се върне отново във висините. Беше наказана за грешката си.
Вече нямаше място, което да я приюти, рамо, на което да се прислони, приятел в играта, който да й напомня, че е жива.
Беше самотна. Като среднощен пътник в непознат град. И най-близките й хора й се струваха далечни и чужди.
Небето продължаваше да бъде забулено в облаци, а земята — като в сянка. Дни наред обикаля сама в това застинало време. Уж всичко си беше същото — ходеше на работа, връщаше се, надвечер обикаляше из комплекса, срещаше се, разговаряше във връзка с проектите, но не беше. Душата й беше мъртва. Знаеше, че това ще продължи — нищо нямаше да й донесе удовлетворение и радост.
Искаше да излезе от полумрака, да съживи душата си, да се отърве от самотата. Затова се вглеждаше в мъжете наоколо: „дали този може да ме изведе отново към върховете на боговете“, усилено търсеше искрата, от която ще се разпали огънят. Някои от сетивата й се бяха притъпили, други — обратно — изострили до краен предел. Видеше ли мъж, първата й мисъл беше коя игра и до кога може да играе с него. Отгатваше думите им преди още да са ги изрекли. И това не беше в резултат на някакъв анализ на думите и жестовете им. Не! Предчувстваше го с интуицията на хората с изострена чувствителност. По този въпрос нямаше мъж, който да може да я излъже. Абсолютно! Сякаш Джем, изоставяйки я, освен мъка й беше предал и някаква изключителна способност да разгадава мъжете.
Но способността да „прочита“ мъжката част на човечеството, не й помагаше. Не можеше да открие този, който да й даде жадуваното преживяване. Не проумяваше защо насреща й не излизаше мъж, който подобно на Джем да прозре лудостта и смелостта й и да ги изкара на бял свят. След много мислене стигна до извода, че всъщност тези качества се срещат по-често и са по-силни у жените. „Ролята на Джем е била по-лесна“ — помисли си и му се ядоса още повече.
Денят беше хладен и дъждовен. Прибра се капнала от работа. Реши да не ходи никъде, да си остане вкъщи. Мълчанието на Халюк обаче я изнервяше и натоварваше още повече, затова промени решението си:
— Аз излизам. Трябва да говоря нещо за зимната градина.
В съседната сграда на втория етаж се беше нанесло едно младо семейство. Момиченцето — слабичко, усмихнато, чурулика като птичка, шегува се със себе си, с мъжа си, с останалите — разсмива всички. И Айдан се смееше, като я слушаше. Младата жена се интересуваше живо и от зимната градина. Реши да отиде у тях.
Момичето я прие усмихнато. Мъжът й гледаше телевизия в салона, а те отидоха в съседната стая да пият кафе с коняк.
— Дали да не поръчаме на архитекта от вашия блок да построи зимната градина? Вчера го срещнах. Не е красавец, но много стилен — изчурулика младата жена.
Айдан се изчерви.
— Май бил нещо зает напоследък… Фирмата му работела по някакви големи поръчки или нещо подобно… Ще се наложи да потърсим друг…
Когато момичето заговори за Джем, почувства се смазана. Опита се да не го покаже, но повече не можеше да стои тука.
— Аз да си ходя вече — каза и стана.
— Защо бързаш, имам да ти разказвам страхотни клюки!
— Друг път… Сега трябва да си вървя, че Халюк ме чака.
Тръгнаха към вратата и тъкмо да отвори, телефонът звънна.
— Един момент — каза момичето и се върна.
Айдан, пристъпвайки от крак на крак, чакаше. Хвърли поглед наоколо. Точно до вратата, върху малка орехова масичка с високи крака, стоеше мъничък сребърен пепелник.
И в този момент се случи нещо, което никога нямаше да забрави.
Причерня й пред очите, ушите й заглъхнаха. Не виждаше и не чуваше нищо. Само един плътен сноп бяла светлина, какъвто бе видяла по време на раждането, разцепи мрака и освети сребърния пепелник. Обзе я вълнение точно както когато Джем й отваряше вратата. Сърцето й заблъска лудо, гърлото й пресъхна, по тялото й се разливаха ту горещи, ту ледени вълни. Ръцете и краката й изтръпнаха, не ги чувстваше, боеше се, че ще припадне.