Без да се замисли, все едно някой друг движеше ръката й, пресегна се, взе пепелника и го пъхна в джоба на шлифера си.
После се обърна и извика навътре:
— Аз тръгвам — и без да дочака домакинята, излезе.
Не помнеше как слезе по стълбите. Черната пелена все още беше пред очите й. Намери се на улицата.
Студеният въздух докосна лицето й. Едва сега успя да се огледа наоколо. Трепереше. Сърцето й продължаваше да блъска в гърдите й.
Хвърли пепелника в първата кофа за боклук, която видя.
Когато влезе вкъщи, се почувства изтощена до краен предел. Виеше й се свят, нямаше сили да помръдне ръката си.
Халюк повдигна глава, погледна я и разтревожен скочи на крака:
— Какво ти е? Какво ти стана?
Айдан с мъка размърда устни:
— Нищо ми няма.
— Бледа си. Добре ли си?… Ела, седни тука.
— От студеното е… Уморена съм… Ще си легна…
Изпитваше срам, вина, угризение, както след първото любене с Джем. Няма смелост да погледне мъжа си и детето си в очите. Без да се отбива в стаята на Селин, влезе в спалнята, съблече се набързо и се мушна в леглото.
Това, което направи, до такава степен я беше изтощило — физически и психически, че веднага щом легна — заспа.
Сутринта се събуди в ужасно настроение. Страхуваше се. Очакваше всеки момент младата жена да позвъни на вратата и да започне да крещи, че е откраднала пепелника. После ще се обади в полицията и ще дойдат да я арестуват в банката. Ту я обливаше студена лепкава пот, ту й стана горещо. Лицето й гореше. Изпадна в паника. Беше забравила срама и угризенията от снощи. Сега изпитваше само страх. Опитваше се да се успокои — „няма да тръгне да ме търси за един пепелник, я“, но веднага след това: „а, ако го направи?“
За пръв път днес допусна грешка — обърка сметките, попълни неправилно документите, от разсеяност дори забрави да си води бележки. Пред очите й беше все малкият сребърен пепелник и полицаите, които идват да я задържат.
Цяла седмица не излизаше от къщи. Прибираше се и си лягаше рано. И за Джем не си мислеше. Мислеше единствено и само за откраднатия пепелник и възможните последствия от това. Опитваше се да намери спасение в работата си — отдаде й се изцяло.
След седмица, връщайки се от работа, срещна пред входа момичето.
— Къде се изгубихте? Не идвате вече! — младата жена говореше весело.
— Много съм заета в последно време…
— Ела тази вечер! Ще си поговорим, домъчня ми за тебе!
— Става. Ще намина.
Момичето не беше разбрало нищо! Страховете й се оказаха напразни!
Успокои се, но заедно с изчезването на страха на повърхността изплуваха други чувства, криещи се зад него до сега. Изпитваше срам — ходеше с поглед, забит в земята, избягваше да гледа хората в очите, правеше се, че е замислена за нещо, и не разговаряше. Угризението и чувството за вина, че е направила такова нещо, не й даваха мира. Какво не би дала, само и само да не беше го направила. Но все пак с изчезването на страха, се почувства малко по-спокойна.
След всичките душевни терзания, усещането, че душата й е мъртва, си беше отишло. Върна се отново към живота, но този живот отново щеше да бъде изпълнен със срам и страх. Сякаш, за да се спаси от смъртта, се беше хвърлила в един друг — труден живот.
След седмица определено се чувстваше по-добре. Не издържаше да стои вкъщи с Халюк и с вечните му черно-бели филми, затова започна отново да излиза и да обикаля съседите си. Сега обаче внимаваше да не остава сама. Отидеше ли домакинята в кухнята, и тя тръгваше след нея. Все едно в нея живееха двама души, които се бояха един от друг. Знаеше, че ако единият рече да го направи, другият няма да има сили да го спре, затова се опитваше да премахва условията, които биха улеснили деянието. Вече не си вярваше.
Известно време Айдан продължи да се бори със себе си.
Времето съвсем се застуди. Зимата беше на прага. Отново я обзе меланхолия и усещане за самота. Вече не се сещаше толкова често за Джем. Малкият сребърен пепелник бе заел мястото му. Отново и отново си мислеше за постъпката и онова, което преживя след това. Кълнеше се сама на себе си, че никога, ама никога няма да допусне да го преживее отново.