Намериха архитект, одобриха проекта, но сега започнаха да спорят къде да построят градината. Постепенно Айдан започна да забравя сребърния пепелник. Споменът за него, подобно на стъпки по пясъка, започна да се заличава от съзнанието й. Единственото, което помнеше сега, беше обзелото я вълнение и възбудата, докато го вземаше.
След около две седмици, колкото и да се опитваше да не остава сама, съседката, у която беше, ненадейно стана и излезе от стаята. На малката масичка пред Айдан стоеше синьо-бяла порцеланова статуетка, холандско производство. Още щом жената излезе от стаята, Айдан се почувства като в треска. Ту студените, ту горещи вълни започнаха да я връхлитат отново. Този път обаче нямаше черна пелена пред очите й, нямаше и лъч, който да осветява статуетката.
Протегна се, взе статуетката, извика „Аз си тръгвам“ към домакинята и без да дочака отговор, скокна и излезе. По стълбите се тресеше от страх. Закрачи бързо по улицата. Хвърли фигурката в най-близката кофа за боклук. Трепереща се прибра вкъщи.
Този път страхът й трая много кратко. Беше разбрала, че за такива дребни неща никой няма да извика полиция и да прави скандали. Не гледаше на постъпката си като на кражба, а като на забавление, игра за покачване на адреналина. Не ползваше откраднатото, нямаше никаква полза от него и това още повече засилваше вярата й, че всичко е просто забава, игра… Беше й достатъчно, за да си вярва.
Намерила търсената емоция, създаде свой подземен лунапарк и се беше върнала отново сред богините. Този път сама бе успяла да открие вълнуващо приключение, което другите не познаваха.
Може да се каже, че беше щастлива.
Отново се отдаде на работата си, започна да се шегува с колегите си, лицето й възвърна руменината си. За Джем си спомняше много рядко или изобщо не си спомняше. Само понякога сутрин се събуждаше с усещането, че й липсва, но това беше мимолетна, бързопреминаваща тъга.
Един ден Хасан се отби в стаята й.
— Много си красива днес.
Айдан не можа да се сдържи и се засмя силно на глас. Хасан не разбра какво се криеше зад този смях — помисли, че Айдан се подиграва на думите му. Разсърди се и излезе. Май щеше да й се наложи да го покани на обяд, за да изглади нещата.
Всичко в живота й си дойде на мястото.
Занимаваше се повече с Халюк и Селин. На работа всички се възхищаваха от успехите й. Радостта й се предаваше на околните, дори Халюк, който все още страдаше от загубата си, започна да се усмихва по-често.
Изработи си стратегия за взимането на предметите. Щом прибереше нещо, изчакваше няколко дни, преди да посегне отново. Избираше апартамент, далеч от предишния.
Всеки път, когато го правеше, изпитваше същото трепетно вълнение; всеки път, щом излезеше от вратата, хвърляше взетото в първата кофа за боклук, която видеше, но вече не тичаше, когато слизаше по стълбите, не крачеше бързо по улицата. Напротив, пристъпваше бавно-бавно, изживявайки насладата и вълнението от стореното. Вечерите, когато вземеше предмет, се връщаше весела вкъщи, любеше се страстно с Халюк, че чак го изненадваше.
Имаше си две строго спазвани правила: първото никога не взимаше скъпи вещи, второто — никога не го правеше на работа. Само веднъж наруши правилата. Взе от стаята на директора един инкрустиран нож за отваряне на писма. При това го направи в присъствието на секретарката. Сложи го в джоба си. Това й се стори много по-забавно от останалите. В нейните очи беше просто шега.
В комплекса се заговори, че има крадец. Домашните помощнички си отиваха една след друга, но кражбите продължаваха.
Айдан чуваше тези разговори, понякога участваше в тях. Казваше, че и от нейния дом са изчезвали дребни предмети. Беше й страшно забавно да играе игра, за която останалите изобщо не подозираха. Този път сама си беше съучастник в престъплението. Нямаше нужда от друг, не съществуваше риск да бъде изоставена, нямаше опасност да се окаже сама.
Една вечер, когато се прибираше вкъщи, по навик погледна към прозорците на Джем — светеха. И както винаги, когато светеха, започна да я мъчи любопитство има ли жена при него. Не се реши да провери. Знаеше, че Джем много ще се ядоса, ако го стори.
Тази вечер взе решение да отиде и да види какво става. Вече не се страхуваше от Джем. Искаше да се позабавлява, като види изненадата, изписана на лицето му. Решително натисна копчето за последния етаж. Застана пред вратата и натисна звънеца.
Джем я посрещна спокойно и радостно, без капка изненада, все едно я беше очаквал.