Изпитваше смъртен страх.
И имаше защо този път.
XV
На светлината, която идваше отвътре, първо видя блестящите жълти бронзови копчета.
Точно когато отвори вратата, осветлението на стълбите угасна и в мрака се очертаха едрите силуети на двамата полицаи с лъскави копчета на униформите.
Думата страх беше слаба, за да обясни тогавашното й състояние. Не беше страх като на газела, тичаща да се спаси от гонещия я леопард. Беше ужас, много по-дълбок и много по-страшен от този на подсъдим, който е чул потвърждението на смъртната си присъда. Тялото по-бързо от разума прецени, че няма начин да избяга — зави й се свят, стомахът й се сви, аха-аха да повърне; за да не преживее това, което предстоеше, се опитваше да се оттегли от живота и да изчезне; не усещаше тялото си, мозъкът й, сякаш стискан в желязна лапа, се смаляваше и гърчеше.
Преди още да бъде произнесена, чу фразата, позната от филмите:
— Трябва да ни придружите до полицейския участък, госпожо…
Халюк, все още сънен, не разбираше какво става:
— Какво има?
Айдан с последни сили, като пред припадък, успя да каже:
— Полиция…
— Кажете какво има.
— Госпожата трябва да дойде в полицията.
— О, боже, трябва да е някаква грешка!
Подпряна на вратата, Айдан слушаше разговора на мъжа си и полицаите. „Няма грешка“ — знаеше и чакаше съсипана.
— Няма грешка, господине. Срещу Айдан ханъм е постъпило оплакване… Трябва да дойде с нас в полицейското управление.
— Добре тогава, да вървим — ядосано ги погледна Халюк.
Айдан произнесе нещо като „Уфф“.
— Ти закарай Селин при майка ми, да не вижда полицаите, после ще дойдеш в полицейското.
Мозъкът й, който бе престанал да мисли, повтаряше само едно и също: „Селин да не види. Селин да не види.“
Халюк отначало не се съгласи, но като разбра, че Айдан няма да отстъпи, се съгласи.
— Добре, вие отивайте, аз ще дойда веднага след това.
Айдан по навик взе чантата си от закачалката, облече палтото си и бързо излезе, затваряйки вратата след себе си. Искаше да тръгнат преди Селин да излезе от банята и да ги види.
Вървейки към полицейската кола, осъзна какво значи безизходица. Почувства се оплетена в мрежата на огромен паяк, който всеки момент щеше да й изпие кръвта, а нямаше никой, който да й помогне да се измъкне. Нямаше никой, който да попречи да я заведат на разпит в полицията.
Преди да се качи в колата, погледна към прозорците на Джем. Хранеше надежда, че може да го зърне. Кой знае защо, но си мислеше, че единственият човек, който може да я спаси от ситуацията, беше той. Ако я види, ще слезе долу и с вечната си леко подигравателна усмивка ще каже нещо на полицаите, ще се пошегува, ще се обади на някого по телефона и ще я спаси. Молеше се на бога Джем да я види, но пердетата на прозорците му бяха спуснати.
Полицаят учтиво й отвори вратата на колата. И той си мислеше, че може да е станала грешка — такава жена, в такъв комплекс, затова се държеше учтиво.
Пред тъмносивата каменна сграда на полицейското управление имаше някакво знаме.
Прекрачи прага на сградата и с мъка преглътна. Долната част на стените в коридора бяха боядисани в мръсно сиво. Там, където сивото свършваше, беше теглена черна линия, а над нея, чак до тавана, бяха боядисани с някаква тъмножълта боя. На пода до стената стояха наредени червени противопожарни кофи, пълни с пясък; в стъкления шкаф над кофите стоеше брадва с червена дръжка — да се използва в случай на пожар, а също и пожарогасител.
През отворената врата се чуваше тракането на пишеща машина. Един полицай с уморено от безсъние лице питаше нещо човека пред себе си, после записваше казаното на машината. Някъде от дъното на коридора се чуваше странна тупурдия, на Айдан й се стори, че чуваше някой плачливо да моли за нещо.
Вкараха я в една стая. Стаята беше прашна. Миришеше на цигари и пот. В дъното на стаята седеше видимо отегчен полицай. Изгледа Айдан с неодобрение. После, все едно я нямаше, обърна се към полицаите, които я бяха довели.
— Това ли е лицето?
— Да, господине!
Полицаят зад бюрото се обърна отново към Айдан. Посочи й с ръка табуретката пред себе си.