Айдан не се развълнува нито от думите му, нито от чувствата му. Само палеше цигара след цигара и отговаряше с равен глас.
Не остана нищо за разказване, но Халюк не преставаше да пита. Понякога за подробности, които му се забиваха като нож в сърцето. Гореше го дива ревност. Питаше, искаше болката да изпепели душата му до край. В същото време се опитваше да намери утеха в думите на Айдан.
До полунощ продължиха така. Само веднъж Айдан се обади на майка си: „Селин да остане при тебе тази вечер.“ Не се сещаха да запалят лампата, така си стояха двамата на тъмно. Или не искаха да се погледнат един друг. Говореха в тъмното.
Към полунощ Айдан стана:
— Аз си лягам… Страшно се изморих и умирам от глад.
Халюк недоумяваше как може да каже, че е гладна.
— Ти ще дойдеш ли — обърна се от вратата към Халюк.
— Ти лягай… Аз ще поседя още малко…
Айдан си легна и уморена заспа. Като хората, които бяха загубили всичко и не подозираха какво още им предстои да загубят, мислеше си, че се е спасила — беше й олекнало. Опитвайки се да се освободи от спомена за кражбите, полицията, страха, ги избутваше някъде в периферията на съзнанието си.
На сутринта завари Халюк в креслото, в което го беше оставила снощи. За една нощ лицето му беше остаряло — пожълтяло и сбръчкано като пергамент, очите му — подути и зачервени от плач.
Айдан го погледна и без да каже нищо, отиде в кухнята. Включи водата за кафе и сложи закуската.
— Ще закусваш ли?
— Не ми се яде.
Халюк очакваше Айдан да се върне в салона, но тя седна на масата и започна да закусва.
Халюк разбра, че няма да се върне, затова отиде в кухнята. Подпря се на вратата.
— Цяла нощ мислих…
Айдан нищо не каза, хранейки се, го чакаше да продължи.
— От дълго време ми предлагат да отида в Измир, в частна клиника в Гюзеляйля… Смятам да приема… Ако ти напуснеш работа… Остани известно време вкъщи… За малко да си по-далеч от тук… После, ако искаш, отново ще се върнем…
— Какво ще стане с училището на Селин?
— И там има добри училища…
— Сигурен ли си, че го искаш?
— Да…
— Ще можеш ли да забравиш?
— Не…
Халюк очакваше Айдан да попита: „А ще простиш ли?“, но тя не попита и той отговори на незададения въпрос:
— И няма да простя…
— И как ще стане тази работа тогава?
— Не знам, но ми се иска да опитаме още веднъж…
— Защо?
— Не знам… Само искам да опитаме още веднъж…
Айдан нищо не каза и Халюк добави:
— Ако ти искаш, разбира се…
Айдан очакваше да загуби всичко и като видя, че някои неща остават, стана неспокойна… Искаше й се да загуби всичко — всичко да свърши, да прекъсне от корен старите връзки в живота си, но от друга страна беше уморена, имаше нужда от тихо пристанище…
— Не знам — каза.
Подобно на всички хора, познали изневярата, и Халюк се чувстваше съкрушен. Търсеше начин да излезе от състоянието си. Без да осъзнава, всъщност беше прозрял, че ако връзката им прекъснеше до тук, щеше да си остане победен и смазан за цял живот. Искаше да види отново Айдан до себе си. Защото само жената, която беше отворила раните в душата му, можеше да ги излекува отново. Имаше нужда от нея, докато болката му стихне. Надяваше се да го избави от горчивината, мъката, поражението…
Въпреки че нямаше много опит с жените, подсъзнателно чувстваше, че е невъзможно да намери веднага жена, която да излекува сърдечната рана, която друга му беше отворила. Ще му трябва време, а той не можеше да живее толкова дълго със страданието. Затова се опитваше да спечели отново Айдан. В този момент за него нямаше друг човек, на когото може да се опре, освен Айдан. Чакаше ранилият го да го излекува от раната, болката от която беше толкова непоносима, че замъгляваше и потискаше ревността.
Дълго време щеше да се лашка между чувствата си като лодка в бурно море. Когато болката намалееше, ревността отново щеше да се засили и за да я потисне, болката отново щеше да вземе връх, после ревността отново щеше да се покаже и така… Беше готов да живее в този ад… Защото без Айдан щеше да му е още по-тежко…
Айдан му беше изневерила, беше го предала, беше го ранила право в сърцето, но беше му станала по-близка от всички други предатели. Като стрела, забита в гърба… Опиташе ли се да я извади, болката от това щеше да бъде още по-разкъсваща и непоносима… Засега нямаше сили да понесе тази вторична болка. Предпочиташе да живее със стрелата в гърба.