Опита се да убеди Айдан.
— Добре, ако искаш, да опитаме още малко — каза накрая тя.
Най-малкото — щеше да запази семейството си. В момента, в който помисли, че губи всичко, всъщност видя един мост, който да я свързва с миналото. И макар в този момент всичко да й се струваше безразлично и безсмислено, предчувстваше, че след няколко дни тежестта от загубата на минало и бъдеще щеше да се стовари отгоре й като непосилен товар.
Дни наред Айдан не излезе от къщи. Халюк — напротив, за да забрави болката си, тичаше да урежда всичко — договори се за новата работа, намери жилище в Измир, уреди училището на Селин, организира работите по пренасянето на багажа.
След десет дни апартаментът беше празен, вещите качени в огромните камиони.
Решиха да пътуват до Измир с кола.
За последен път бавно обиколиха празния апартамент. Никой не сподели с другия чувствата, които изпитваше, прощавайки се с него. Всъщност не се прощаваха с апартамента, а със себе си… В момента, в който щяха да излязат от вратата, щяха да изгорят всичките си мостове с миналото. Спомените за хубавите и щастливи дни, които преживяха тук, когато все още бяха заедно, мечтите, надеждите им — всичко щеше да остане в него, за да не се върне никога отново при тях. Щяха да носят в душите си болезнената тъга, която навяваха празните стаи.
Качиха се в колата.
Айдан леко наведе глава и за последен път погледна към прозорците на Джем.
Халюк завъртя ключа. Двигателят заработи. Обърна се и погледна Айдан. Очакваше да види тъга и съжаление по лицето й.
За своя изненада обаче видя една чужда усмивка, която никога преди това не беше виждал върху лицето на жена си. Много искаше да разбере какво се крие зад нея.
Ако беше виждал усмивката, изписана върху лицето на Джем, докато се люби, щеше да я разпознае сега върху лицето на Айдан.