— Омъжена ли сте? — въпросът прозвуча след полунощ, когато спасителите на човечеството в бели престилки толкова малко приличаха на хора, че би било неразумно да се оставим да ни лекуват.
— Да — не скрих аз. Нали и без това продължавах да си разказвам приказки, че нямам нищо лошо предвид, а искам само да си осигуря малко положителни емоции. Не е наказуемо. Никого не лъжа. Нали така!?
— И аз съм женен — прояви искреност той.
От това заключих, че и той е свестен в морално отношение и вероятно не планира нищо осъдително спрямо мен. Иначе защо ще си признава, че не е свободен. Ако след това Денис ми беше разказал как съпругата му не го разбира и как между тях отдавна няма нищо (спим в различни спални), а после беше опитал да ми предложи нещо от типа: „Защо заедно не разнообразим скучното си семейно съществуване?", всичко щеше да приключи, преди да е започнало. Веднага щях да му се изсмея и щях да хукна при съпруга си, за да обсъдя с него какви коцкари са всички мъже. Денис се отнесе с разбиране към факта, че нося венчална халка. Нали можем просто да си поговорим? Да пийнем кафе, да си поговорим за живота. Така успокоявахме съвестта си взаимно.
Много скоро тази шега спря да бъде смешна. През останалата част от вечерта си говорихме задушевно, както става със случаен спътник в самолета. Той ме слушаше, разказваше ми много неща, разбирахме се прекрасно. Наистина се разбирахме. Сякаш се познавахме отдавна. Бяхме запознати с проблемите си не само на думи. И това беше най-ужасното. Защото за зряла и опитна жена, свикнала да гледа скептично на всичко, не е проблем да устои на физическото привличане. Но я се опитайте да устоите пред възможността да си излеете душата пред някого, който ще ви изслуша, ще ви разбере и също ще излее своята. Особено ако има такива сини очи, такъв внимателен поглед и такива топли ръце.
— Да те изпратя ли? — попита той, когато стана ясно, че още малко и ще бъде неприлично да се прибера вкъщи.
— Разбира се — радостно кимнах аз, защото изобщо не исках да прекъсвам невероятно красивата тънка нишка, която неочаквано ме обедини в дружески съюз с него. Както предпочитах да си мисля. Защото, ако бях малко по-трезвена (или по-честна), щях да кажа, че между мен и Денис са категорично изключени всякакви дружески контакти. За каква дружба може да се говори, след като постоянно си облизвам устните? Така или иначе Денис ме закара с такси до вкъщи под удобното прикритие на дружеската безопасност. През целия път в колата си споделяхме мисли за кармата, духовността, предназначението на човека и психологията като пътища към рая. Както и за ограничените възможности на медицината, за границите на съзнанието и за вътрешната сила на човека. Такова удоволствие, каквото неочаквано изпитах от разговора си с него, не бях изпитвала дори от разговорите с Динка. Оказа се, че за разлика от Константин той разбира прекрасно това, за което говоря. И не само го разбира, но по много въпроси мненията ни съвпадат.
— Невероятно — аз гледах Денис, стоейки пред входа си. Сега, когато трябваше да се разделим, той ми се струваше уникален, изпратен от съдбата, най-прекрасното нещо, което ми се беше случвало през последните години. А пък Костик, който най-вероятно спеше няколко етажа по-нагоре, изведнъж избледня и ми стана безинтересен, сякаш някой го беше изсушил, беше го прибрал в калъф и го беше закачил в стария шкаф.
— Не мислиш ли, че не можем просто така да си кажем сбогом и да не се видим повече? Съдбата не ни срещна за това — усмихна се Денис.
Някъде дълбоко в мен помръдна тревожна нотка, но изчезна като мълния — за секунда. След това безропотно си дадох телефона на Денис (естествено, мобилния, което потвърди за пореден път двусмислието на нашето познанство). Ако бяхме просто приятели, защо не му дадох домашния си телефон, където слушалката можеше да вдигне и Константин? И му позволих да ме целуне по бузата под баналния претекст „Беше ми приятно да се запознаем", след което се прибрах вкъщи с леко чувство за вина, което отпъждах като дежавю. Освен това бях обхваната от неизбежното смътно любопитство: ще ми се обади ли, или няма да ми се обади?
— Мислиш ли, че това е нормално? — посрещна ме на вратата Константин.
Оказа се, че греша. Той изобщо не спеше. Само при мисълта, че Костя може да е видял сцената на раздялата ми с Денис, се покрих цялата с петна. Езикът ми се плетеше, когато попитах:
— Какво е станало?
— Един часът през нощта е! Нима мислиш, че е нормално да се прибираш пияна посред нощ? Защо си си изключила телефона?