— Не съм го изключвала — поклатих глава аз. Но веднага си спомних, че Костя наистина звъня, а аз натиснах копчето за изключване, защото точно в този момент Денис ми казваше нещо особено важно. И не сметнах, че е възможно да го прекъсна.
— Защо се прибираш толкова късно? — продължаваше да вика съпругът ми. Обхвана ме чувството, че пак съм ученичка и мама ми се кара, че съм закъсняла. Да, отношенията ми с мъжа ми наистина бяха станали роднински.
— Просто пийнах и не обърнах внимание на времето. Няма да правя повече така — с облекчение си отдъхнах аз. Спомних си, че прозорците ни гледат на другата страна. Така че, колкото и да крещеше Константин, не можеше да е видял нищо. То и нямаше нищо за виждане, със закъснение си припомних аз. Само че този път и аз самата не си вярвах.
ГЛАВА 3
За изкуството да бъдеш невидим
Утрото никога не е добро. Това е истина, която не подлежи на оспорване. Не знам как е при вас, но аз съм истинска „сова" и необходимостта да ставам сутрин рано предизвиква у мен недоволство, а понякога дори негодувание. Защо законодателите не измислят норма, според която трудовият ден да започва на обед и да свършва някъде към десет вечерта. Често ли сте срещали такива изкопаеми като хората „чучулиги"? Не, нали? Това означава, че абсолютното мнозинство от хора върви срещу природата си, като се измъква от леглото в седем сутринта. Между другото, аз съм имала двоен късмет, защото от четири години спя с една такава рядка „чучулига" под една завивка. Затова двамата с него през повечето време наблюдаваме как любимия или любимата вече или още спи. Костя успява да заспи в девет и половина и мисля, че издържа дотогава, само за да може да попие и последните новини на Първа програма. Към девет и половина свършват всички новинарски емисии и затова Константин Яковлевич напуска нашия свят, за да се върне отново в шест сутринта.
Така е, когато се доближа до леглото, той отдавна кротко спи. А когато с мъка отлепям очи при звъна на будилника си, той вече се е измил, избръснал се е и гледа новини в кухнята, очаквайки закуска.
— Не е справедливо да ти приготвям закуска на бегом, докато си гледаш телевизия — многократно се възмущавах аз.
— Животът не е справедлив — философски реагираше той. — Ставай по-рано и няма да ти се налага да я правиш на бегом.
— Това е задънена улица — въздишах аз и пъхах хляба в тостера.
Да, жената трябва да приготвя закуската. Няма спор по въпроса. И тъй като съм свикнала да правя всичко съвестно и старателно, закуските, които приготвях, привързваха мъжа ми към мен много по-силно, отколкото чувството за дълг. Има си хас! Къде другаде може да яде преди работа сандвич „Бенедикт" с препържен до хрупкаво бекон, топъл кроасан и ароматно кафе с разбита сметана и канела?
Вариантите бяха различни, но резултатът беше един и същ — Костя изяждаше с огромен апетит моите закуски (както и обедите, следобедните закуски и вечерите, изобщо всичко, което му сервирах), целуваше ме по бузата и тръгваше да си върши работата. Аз пък тръгвах да върша своята. Моята работа се намираше на Ленинския хълм в сградата на МГУ[6], само не си мислете обаче, че имам нещо общо с науката или с отглеждането на ново поколение учени, които ще изобретят поредната бомба или ще строят хипотези за произхода на човека. Аз съм напълно равнодушна към науката, но тъй като МГУ беше прогресивно учебно заведение и се движеше в крак с времето, даваше под наем на руския бизнес помещенията, без които можеше да мине науката.
Така че моята агенция се намираше в изключително красивата и с потискащи размери (вероятно архитектът е бил страшен комплексар) главна сграда. Всеки божи ден летях и падах в шахтите на старите асансьори, заобиколена от студентската врява и глъч. Минавах по дългите коридори с високи тавани и всеки път се чувствах съпричастна към нещо нетленно и вечно. След това обаче пресичах чертата, разделяща цитаделата на науката и източника на туристически удоволствия, и пристъпвах към изпълнението на задълженията си. Задълженията ми бяха безброй.
— Записа ли туристическата група за полета?
— Каква туристическа група?
— Изпратих ти есемес — мърмореше вечно закъсняващият ми НН (непосредствен началник).
Ако на света има порода хора, които искат да живеят под постоянна тревога, то моят НН е техен представител. Всичко, което правеше, трябваше да бъде свършено още вчера. Всички, с които работеше, рано или късно полудяваха. А мен ме ценяха толкова високо в агенцията само защото успявах да внеса малко ред в неговия хаос.