и срещу всичко прекалено.
— Извинете, но ние не носим отговорност за некачественото обслужване на приемащата страна — любезно, но без ентусиазъм казвах аз. — Нашата отговорност свършва, когато на летището Ви посрещне упълномощения представител на туроператора.
— Какво?
— Ами това. Никой нищо няма да Ви върне — мило им внушавах аз.
— Жалко — рано или късно се съгласяваха те. Интересното е, че трима от членовете на някое семейство, които не бяха доволни днес, утре, вдругиден, а и почти винаги, бяха доволни. Затова си бях направила извода, че недоволството е част от почивката им. И няма смисъл да се мъча да ги лишавам от това удоволствие. Точно това и правех. Като цяло работата ми ми харесваше, макар че може би имаше и по-добри места от „Почивката ви е в добри ръце". Разбира се, че не всичко е идеално, но като изключим парите, не можех да не отчета добрия микроклимат в колектива (НН не се брои), възможността, макар и рядко (ако трябва да съм честна, всеки ден), да закъснявам и веднъж годишно да пътувам гратис до някоя топла страна (макар и само за няколко дни).
— Изобщо не си амбициозна — караше ми се Константин. Една кариера задължително трябва да се развива.
— И накъде? При нас максимумът е да станеш НН. А аз изобщо не желая да ставам НН — оправдавах се аз.
— Ако в тази фирма кариерата ти е в застой, намери си друга — разперваше ръце Костя. Подай си документите в агенция за подбор на персонала.
— Ще си помисля — ядосвах се аз, защото Костик, както винаги беше прав. Нямаше нищо по-лошо от това, винаги да бъде прав. Особено когато той е прав, а аз не искам нищо да променям. В тези условия правотата му беше наистина дразнеща. Как да му обясня, че не желая да заменям Аллочка с редица безлични оператори в някоя голяма компания.
Да, бракът си има и отрицателни страни. Когато се омъжвах, си мислех, че Костя ще продължи да ми се възхищава, да ми носи кафе в леглото (имаше и такъв прецедент) и ще ми осигури комфортен и безпроблемен живот. Оказа се, че и той разчита на същото, но в обратен порядък. А преди сватбата просто е примамвал птичката в клетката. А след паметната вечер с динкиния офталмолог започнах да го забелязвам много по-отчетливо. Всички недостатъци на Костик сякаш се утроиха. След няколко седмици вече напълно ясно разбирах, че не може да продължава така. Ако ме бяха попитали какво точно не може да продължава така, нямаше да мога да дам определен отговор. Защото недоволството ми беше чисто умозрително и емоционално.
— Не ме попита как е минал денят ми — оплаквах се аз на Динка, макар че дори и Костя да ме беше попитал как е минал денят ми, това нямаше да промени нищо.
— Какво искаш, познава те като петте си пръста. И със сигурност много добре знае как е минал денят ти. Защо да те пита? — учудваше се Динка.
Аз замислено дъвчех магданоз. Истината е, че единственото, което ежедневно ми разваляше настроението, беше простият факт, че Денис не ми се обажда. Негодник. Значи всичко са били само пиянски приказки.
— Страдам от липса на внимание — оправдавах се аз пред Динка.
— Чие? Чие внимание ти липсва? — строго ме питаше тя.
Помислих си, че след като са минали две седмици, а той не ми се обажда, няма нужда повече да пазя всичко вътре в себе си.
— По принцип. Липсва ми внимание по принцип. И не мисля, че вниманието на Костя може да реши нещата. Истината е, че вниманието на Костя отдавна се обезцени като рубла след финансовия колапс.
— Знаеш ли, и аз си помислих същото — доволно заключи Динка. — Денис ли?
— Не, какво говориш?! — изплаших се аз.
— Лъжеш — с удоволствие изсумтя приятелката ми.
Аз игнорирах забележката й.
— Мисля, че преминаваме през криза. Такива има във всички бракове.
— Значи не е заради Денис, така ли? — замислено повтори Динка.
Аз стиснах зъби:
— Не.
— В такъв случай няма да ти кажа какво ме попита днес сутринта — победоносно завърши тя.
Аз онемях. И това ми било приятелка.
— Ами недей.
— Добре — фалшиво сви рамене Динка и се зае демонстративно да разглежда сметката.
— До утре — станах аз, усмихнах се, но вътрешно треперех от ярост.
— Добре, седни — веднага се предаде тя. — Попита ме за телефона ти.
— Защо? — изненадах се аз.
— Значи вече го е имал, така ли? — засмя се Динка. Аз се изчервих. — Стига де. Да не мислиш, че не разбирам?
— Е? — втренчих се в нея аз.
— Какво „е"? — невинно попита тя.
— Даде ли му го?
— Ати как мислиш? Разбира се, че не. Казах му, че си сериозна омъжена жена.
— Правилно си постъпила — натъжих се аз.
На това място Дудикова се разкикоти и хвърли сметката с парите на масата.