— Успокой се! Просто ти е загубил телефона. Загубил го е. Така че му го дадох. Надявам се това да не е престъпление. Каза, че иска да се консултира с теб за лятната си отпуска. Нали си експерт в тази сфера?
— Така е — облизах устни аз.
През двете седмици, в които нервничех и очаквах обаждането му, бях успяла да изпитам всички възможни угризения на съвестта. Угризенията дойдоха и си отидоха. Но очакването на обаждането си остана. При условие че нямаше от какво да страда, съвестта ми замлъкна. Прекарвах вечерите си с Константин Яковлевич, сервирах му вечеря, гледах го как спи, слушах безкрайните му разсъждения за съдбините на страната и човечеството, възхищавах се от ума му… Дори чувствах по-голяма нежност от обикновено към него. И малко го съжалявах, задето толкова спокойно и уверено си седеше, докато аз чаках обаждането на друг мъж. С времето чувството ми за вина изчезна напълно, а ядът, че Денис така и не ми се обажда, се стовари върху главата на Константин, който изобщо нямаше представа какво ми става.
— Защо не разходи кучето поне половин час?
— Навън е студено.
— На теб ти е студено, а да страда кучето, така ли? Изобщо ли не си в състояние да мислиш за другите!?
— Какво ти става? Не мислиш ли, че се заяждаш? — жално ме погледна той.
Аз в изстъпление си го изкарвах на него. Не, така повече не можеше да продължава. Движехме се с огромна скорост към такива разправии и конфликти, че когато в телефона ми се раздаде дрезгавият и нерешителен глас на Денис, в действителност се прекръстих.
— Здравей — каза той, без да се представи, а на мен кръвта се качи в главата. Цялото ми недоволство от живота изчезна яко дим. Той се обади. Ще се случи нещо. Ще има продължение, без значение какво. Усмивката ми, която почти беше изчезнала под гримасата на недоволството, отново се върна на лицето ми.
— Здравей — тихо отговорих аз и бързо излязох от стаята. Независимо че той се обаждаше само за да се консултира за отпуската си, си помислих, че Костя няма защо да слуша разговора ни.
— Извинявай, че не ти се обадих по-рано.
— Аз и не очаквах — възможно най-равнодушно му отвърнах аз.
— Така ли? — сепна се Денис. Усмихнах се на себе си. Каквото и да става, не съм забравила как се играе тая игра. — Изобщо ли не очакваше?
— Изобщо — казах аз с тон, който говореше точно обратното.
— Исках… да се консултирам — закашля се Денис. Може ли?
— Разбира се — кимнах аз.
— Тогава до утре?
— До утре — спокойно се уговорихме да се видим след работа и затворихме.
Дълго след това траках със съдовете в кухнята. Измих до блясък всичко, което намерих. А после само и само да не се връщам в хола и да гледам мъжа си в очите, се захванах да готвя темпура, която изисква пълно себеотдаване и задълбочаване. Това сложно и многостепенно ястие беше любимо на Константин и затова, когато след няколко часа седяхме на масата, лицето му изразяваше почти пълно и безусловно щастие. А също и моето. Хората са слаби създания, които за много, ама за изключително много неща се осланят на инстинктите си. Дали разбирах, че това, че утре ще се видя с Денис, „за да го консултирам", е лошо? Там е работата, че не. Старателно убеждавах себе си, че нищо лошо още не е станало. А и едва ли ще стане. С удоволствие слушах обясненията на Динка, че практически няма семейство, което да не е минавало през такива проблеми.
— Аз не му изневерявам — гордо убеждавах приятелката си. — Нямам и намерение. Просто искам да си поговоря със симпатичен мъж.
— Разбира се — кимаше приятелката ми. — На мен недей да ми ги разправяш тия. Аз не съм мъжът ти, че да ми хвърляш прах в очите. Това, което става в момента, е сто пъти по-лошо от физическата изневяра.
— Защо? — недоумявах аз.
— Защото в мислите си — и по-скоро в сърцето си, отдавна си изневерила на Костя. Предала си го.
— Не си права — отричах аз. — Виждала съм се с Денис само веднъж.
— И какво от това. Аз не казвам, че си му изневерила с Денис. Просто преди ти искаше да получиш всичко, което искаш от Костя, а сега единственото, което правиш, е да ми обясняваш как не му изневеряваш.
— Ама че си усойница! — разстроих се аз. — Какво да направя? Да не ходя ли?
— Ако можеш да не отидеш, недей. Само че ми се струва, че не можеш? Права ли съм?
— Права си — въздъхнах аз.
На следващия ден стоях на изхода на метрото, скрита зад една колона, и наблюдавах Денис. Изглеждаше ми страшно красив и истински с дънките и с ленената си риза с къс ръкав. Търсеше ме в тълпата. В ръката си стискаше букет карамфили. Червени. Не се беше осмелил да купи рози, но все пак ми беше донесъл цветя. И на това му се казва: „Само иска да се консултира за отпуската си?".