— Здравей — поздравих го иззад гърба му.
— Здравей. Изглеждаш прекрасно! — Денис ме дари с възхитен поглед.
Бях с лека хвърчаща рокля (за да не ми подчертава ханша), с набор на гърдите (за да подчертае наличието им).
— И ти не изглеждаш зле — с лекота си размахах дамската чантичка аз. — Цветята за мен ли са? Или за съпругата ти?
— А? Какво?
— Нищо — усмихнах се аз. — За какво искаш да се консултираш?
— За отпуската си — пророни Денис и се изчерви.
Интересно какво искаше, да скоча и да му се хвърля на шията ли?
— Препоръчвам ти Тунис — предложих аз.
— Искаш ли да го обсъдим на кафе? — съвзе се Денис.
Все пак той също не беше дете и не играеше тази игра за първи път. И разбира се, знаеше, че това, което става между нас сега, е най-интересното. Смеехме се, пиехме кафе, разменяхме си шеги и остроумия. И обсъждахме курортите. Но нищо от това не беше важно. Най-важното беше, че ни е добре един с друг. Разхождахме се из града и вдишвахме пролетта. Чувствахме се млади.
— Слушай, какво ще стане, ако поискам да те видя пак? — попита Денис, докато гледаше как хвърлям по един поглед на часовника си. — Пак ли ще трябва да си измислям повод?
— Мисля, че желанието да ме видиш, е достатъчен повод — твърдо казах аз.
За себе си вече бях взела решение, че не мога да се откажа от тези срещи, дори ако ми кажат, че те ще доведат до глобални изменения на климата на Земята.
— Ами тогава ще дойда да те взема утре и пак ще се разходим — предложи Денис.
Аз се съгласих. Та нали само се разхождахме.
Когато се върнах вкъщи, Костя както винаги, седеше пред телевизора. Хвърли ми изпълнен със съмнение поглед. Изплаших се, че ще стане непоправимото, защото, ако ме беше попитал нещо, ако ми беше задал директен въпрос, щях да си кажа всичко. Но Костя ме погледна, замълча и се обърна към най-добрия си приятел, говорещата кутия с новините. Застанах под изгарящите струи вода и се почувствах в безопасност, опрях глава на края на ваната и затворих очи. Не ми се стори странно, че човекът, с когото живея рамо до рамо четири години, не се появи пред мисления ми взор дори и за секунда. Защото цялото ми вътрешно пространство вече беше заето от Денис.
ГЛАВА 4
Индулгенцията
Да мислят за всичко, което им се случва, е разкош само за хората, които разполагат с много свободно време. Разбира се, че тогава можеш седиш и да си задаваш въпроса: „Страхлива твар ли си или имаш право?" като в романа на Достоевски[7]. Съвременната средностатистическа жена може да мисли за смисъла на живота и за мястото си в историята по около пет минути на ден, не повече. Сутринта, докато си миеш зъбите, ти се полагат три минути, в които успяваш да се замислиш дали светът е достатъчно хармоничен. Ако по същото време се носят викове: „Излез от банята, закъснявам за работа!" веднага разбираш, че няма хармония. И вечер, когато след работа бързаш от автобусната спирка по тъмната пътечка към къщи, можеш да достигнеш до философската истина за това колко кратък и ефимерен е животът. Достатъчен е един удар по главата и край. Теб те няма, а някой става по-богат с две обеци и двайсет долара, които си имал в портмонето си. Ето ти ги всички мисли за вечността. Защото през останалото време любезно ни помагат да си пълним главите с текущи въпроси. Хамстерът върху колелото си е идеалният образ на съвременната средностатистическа жена.
Сутрин, будилник, закуска (която приготвя тя), след това метрото, където има блъсканица, отвратителният дъх на пияниците (още от сутринта) и незабравимото: „Госпожице, отстъпете място на пенсионера" от устата на закръглен чичка, който спокойно би могъл да разтоварва вагони.
Когато се кача в метрото, се старая изобщо да не сядам, макар че пътят от „Младост" до „Университета" е ужасно изтощителен.
После следва и самата работа (Аллочка — нещо хубаво, НН — нещо лошо, клиентите — под въпрос). Слабо просветление във вид на обедна почивка (прекарана с Динка, а през последния месец — най-често с Денис) и пак работа-метро-вечеря-мълчание-хъркане. И така всеки ден — без събота и неделя, които преди толкова време обичах заради възможността да си поспя до обед, а сега ненавиждам, тъй като не мога да се виждам с Денис.
Никога не си бях задавала въпроса дали на света има и друг живот, защото знаех, че имам цели (глобални и второстепенни), част от които почти ми бяха вече в джоба. И чак когато се появи Денис, разбрах колко съм далече от семейното щастие. Всичко се оказа много просто. Просто като фасул. Аз съм млада и красива, недооценена от мъжа си жена. Денис е красив и влюбен мъж, с когото се чувствам много по-добре, отколкото с Костя. Но тази привидна простота създаваше толкова сложности и проблеми, че направо ми се завиваше свят. Бях се вкопчила в Костя и ужасено си мислех какво ще стане, ако го загубя. Щеше да бъде равносилно на катастрофа, загуба на бъбрек, смърт на близък роднина. Едно време не можех да изкарам деня, ако не знаех дали Константин мисли за мен. Но дори под угрозата от тази страшна катастрофа не можех да се откажа от срещите с Денис. Едновременно с това с ужас си мислех за момента, в който той ще поиска нещо повече. С ужас и с примряло сърце.