— Ти си се побъркала. Предупреждавах те — караше ми се Динка, защото изобщо не харесваше трескавия огън в очите ми, възпалените клепачи, умората, която така ме беше завладяла, че не намирах време дори за кратки разговори с нея.
Ушите ми, телефонът ми и времето ми принадлежаха на Денис. Това продължаваше вече месец.
— Няма да споря. Права си — потвърдих диагнозата й аз. — И не мисля, че положението може да се поправи по някакъв начин.
— Какво, толкова ли са зле нещата? — обезпокоена ме погледна в очите моята приятелка.
Аз сведох поглед. Всъщност, нищо не беше толкова зле. Виждах се с Денис през ден. Той ме чакаше след работа и се разхождахме. Бродехме из Москва, изложили бледните си лица на юнското слънце, а понякога той ме водеше на толкова обичаните от мен театрални постановки, изложби и купони. Говорехме си за премиерите, обсъждахме добрите режисьорски хрумвания и лошата актьорска игра, а после Денис ме изпращаше до вкъщи.
— Защо го правиш? — попитах го веднъж. Дяволът ме дръпна за езика.
— Какво правя? — не разбра той.
— Ходиш навсякъде с мен. Губиш толкова много време за мен.
— Защото с теб ми е хубаво — произнесе той добре известната баналност. Като че ли съм си мислила, че с мен му е зле. Между другото, мъжете рядко са способни да говорят по-ясно за чувствата си. Костя например беше в състояние с часове да дрънка за разни котировки на борсата, но на въпроса: „Какво чувстваш?" — отговаряше: „Всичко е наред."
— Хубаво ли ти е? На мен ми е хубаво в сауната, но това не значи, че ще вися в нея през свободното си време — закачих аз Денис.
— Ти си можела да бъдеш и ехидна — подсвирна той и ме чукна по носа.
— Не можеш ли да правиш същото с жена си? — инатях се аз. — Имам усещането, че сме ученици, избягали от училище, за да отидат на кино.
— С жена си ли? Какво искаш да кажеш? — напълно искрено се учуди той.
— Ами да се разхождаш, да се смееш… Какво толкова? Аз например си мечтая да мога да прекарвам с мъжа си такива мигове, каквито прекарвам с теб — поясних аз.
Денис се замисли:
— Не съм поглеждал нещата от тази страна. Значи ти си мечтаеш за мъжа си?
— Аха — усмихнах се аз.
— И какво ти пречи?
— Не го интересувам. Той ме смята за прочетена книга. Знаеш ли колко е неприятно да бъдеш прочетена книга и през цялото време да те държат в библиотеката.
— Там е работата, че знам — притегли ме към себе си Денис. — Мисля, че точно това ни събра.
— Събра ли ни?
— Съедини ни.
— Не, още не сме съединени — коварно се усмихнах аз.
Денис се обърка окончателно.
— Моята жена също изобщо не се интересува от мен. Тя е крайно меркантилна жена. Интересува я най-вече заплатата ми.
— Не мога да споделя страданията ти по този повод — изсумтях аз. — Трябва да знаеш, че всяка жена се интересува от заплатата на мъжа си. И аз не съм изключение. Аз например толкова си мечтая да си купя жилище, че съм готова да броя всяка копейка. Само ако знаеш колко съм изморена от живота в квартири под наем.
— Съгласен съм — с разбиране кимна Денис. — Аз събирах за своето жилище десет години. Размених се с родителите си и доплатих. А после удари кризата и ме зарадва. Купих си двустаен за петдесет бона, а след половин година той поевтиня до трийсет. Жена ми беше готова да ме заяде.
— Защо? Нали си си купил жилище, а не си го загубил? — не разбрах аз.
— Е и? Тя каза, че с тия пари сме могли да си купим тристаен.
— Ако можеше да предвидиш, щеше да имаш сараи в Сочи — засмях се аз.
Оказа се, че жилищният въпрос е болна тема и за двама ни. Денис беше навътре в нещата. Освен това беше песимист, защото му се беше наложило да преживее кризата и дори да претърпи известни загуби. Останал без работа. Имам предвид нормална и добре платена работа в чиста частна клиника. Във времето на повсеместна гибел на възрастните самостоятелни единици на обществото населението категорично не иска да плаща за здравеопазване. И лъвският дял от бившите клиенти се втурва в градските поликлиники.