— Две години се трудих в градската болница и лекувах очни травми срещу кутия бонбони. Не можеш да си представиш колко коняк ми се е наложило да връщам в магазините.
— Да го връщаш в магазините ли?
— Понякога ми се струва, че това си беше природен кръговрат на коняк. Пациентите го купуваха, а аз го връщах в магазина. Живеех само от доходите от коняка. Почти.
— А пък аз се ожених точно една година след кризата. И досега пестим, пестим и пестим… Лишаваме се от всичко, лишаваме се, лишаваме се… — оплаках се аз. — И все още нямаме жилище. Събрали сме трийсет хиляди, но не стигат. Ще трябва да чакаме да паднат цените.
— Честно казано, мисля, че кризата отмина и цените на жилищата едва ли ще паднат много. Така че най-добре е двамата с мъжа ти максимално бързо да си купите нещо. Пък макар и в Подмосковието. Защото после може да не ви стигнат дори и за това.
— Така ли смяташ? — замислих се аз. — Някои казват, че зависи от сезона. Може пък през лятото жилищата да поевтинеят.
— Да, разбира се. В момента всички, както и вие, пестят, разчитайки, че пак ще има криза. Скоро такива ще се цяло море. Хората ще се сдобият с пари и защо жилищата да поевтиняват?
— Наистина — съгласих се аз. — Тогава защо всички се надяват?
— Надеждата умира последна — философски сви рамене Денис и ме целуна по бузата. Съвсем невинно.
А аз се втурнах към Костя, за да го запозная с тази важна информация. Всъщност, нямах предвид, че трябва да зарежем всичко и да хукнем за жилище или пък обратното, да махнем с ръка и да похарчим парите за нещо лекомислено и приятно. Просто изведнъж се намери тема, на която да можем да говорим. Толкова малко и толкова рядко говорехме помежду си. Но аз бях абсолютно неподготвена за посоката, в която пое разговорът ни.
— Мислиш ли, че ме вълнува жилището? — внезапно изтърси той, след като изслуша тирадата ми за прогнозите на Денис. — Особено пък наше общо жилище.
— Какво, вече не те ли интересува? — останах поразена аз. — Може да поскъпнат още повече. Дали не трябва да предприемем нещо?
— Не желая да предприемам нищо. Да поскъпва каквото ще, ако ще и десет пъти!
— Не разбирам! — възкликнах аз, гледайки изкривеното от някакви неизвестни за мен емоции лице на Константин.
— Къде се шляеш? Очите ти горят, избягваш да ме погледнеш като дете, което е направило беля. Какво те кара да мислиш, че съм някакъв идиот, когото можеш да лъжеш, както си искаш?
Аз се вцепених:
— Да не би да ревнуваш? Боже! Светът се е обърнал надолу с главата!
— Не ревнувам! — вбеси се Константин. — Не съм някой самодоволен ревнив тъпак, който се дразни от всеки комплимент, направен на жена му.
— Като цяло ми е трудно да си те представя раздразнен — замислено процедих аз.
— Но няма да ти позволя да ме правиш на идиот! Няма да ти позволя да ме лъжеш безпардонно! Да хойкаш и да ме излагаш пред хората! Поглеждала ли си се в огледалото?!
— Какво не ми е наред?! — учудих се аз.
— Въртиш любов зад гърба ми, без дори да се криеш. Вижда се и с невъоръжено око.
— Не е вярно — възкликнах аз. — Ние просто общуваме.
— На това общуване ли ми казваш? Нали чух как си гукахте половината нощ, когато се беше затворила в кухнята. Кой е той? Откъде изобщо се взе в живота ни? — кипна Константин.
— Никой отникъде не се е взел в живота ни. Между нас няма нищо — стиснах устни аз. — С теб ли очакваш да си гукам? Не ме разсмивай!
— Разбира се, ти смяташ, че съм такъв мухльо, че ще изтърпя всичко. Само че знай, че тая няма да я бъде!
— Кое няма да го бъде? — не разбрах аз.
— Това — ти да мърсуваш като най-долна уличница, а аз да те чакам вкъщи!
— Как смееш?! — ахнах аз. Имах усещането, че се опитват да ме залеят с кофа с лайна. — Ние сме само приятели. И ако искаш да знаеш, общувам с него, защото с теб е невъзможно дори да се говори.
— И защо? — възмути се той. — Какво, толкова съм лош, че не можеш да общуваш с мен, така ли?
— Ти си живееш и можеш да не ми кажеш и дума! — крещях аз. За съжаление, когато и двамата крещят, смисълът на думите се губи и остават само виковете. Ако си бяхме поговорили спокойно, възможно е и думите да бяха други. Но ние викахме. И двамата.
И аз, и той. И затова не се стигна до разбирателство.
— Стига си ме залъгвала с приказки! — обърна ми гръб мъжът ми. Ръката му нервно въртеше ключодържателя, а красивото му лице беше изкривено от ярост.
Аз се изплаших.
— Кълна се, че дори не сме си обменили и дума на такива теми. Просто имам нужда да общувам с някого. Ти изобщо не се интересуваш от мен…
— Колко лесно жените оправдават лековатото си поведение!