— Какво? Ти слушаш ли ме изобщо? Аз не съм ти дала повод да обобщаваш и да анализираш! Ти изобщо разбираш ли, че с него ми е приятно. А с теб се чувствам зле! — разкрещях се аз. Треперех, сякаш имам треска.
— Зле ли? Изобщо не ми дреме с кого ти е добре и с кого зле! Интересува ме само да не ме излагаш! — изтърси Костя и отиде в кухнята.
Аз останах като парализирана. Да го излагам?
— Да не те излагам? Само това ли те интересува? Да се държа прилично? Не те ли интересува дали те обичам, или не? — давех се в сълзите си аз.
— Каква любов можеш да изпитваш ти? Само да ти помахат с пръст и хукваш — презрително процеди скъпият ми любим принц, който някога обеща да ме пази и да се грижи за мен цял живот.
— Достатъчно — едва прошепнах аз.
— За Бога. Но имай предвид, че няма да търпя да се прибираш вкъщи посред нощ. Бъди така любезна да се прибираш в прилично време и много те моля, изтрий от лицето си тая влюбена физиономия — лаконично и изчерпателно издаде указанията си той.
Аз скрих лице в шепите си. Така да бъде!
— Това ли е всичко, което искаш от мен?
— Това е минимумът. За максимума не искам и да споменавам. Надявам се, че няма да пропаднеш окончателно и да забравиш, че все пак си омъжена жена.
— Знаеш ли, до теб усещането, че съм омъжена жена, изчезва тотално — уморено казах аз. След това се изправих, взех си чантата и се втурнах навън, без да знам накъде. Не избирах посоките и не мислех за нищо друго освен за това, че мъжът, с когото, както си мислех, ме свързва брачен съюз, иска само да се държа прилично и да не си излагам чувствата на показ. Да съблюдавам приличие и да се прибирам навреме вкъщи. Без значение откъде.
— Ало, Динка — трескаво набрах номера за всякакви спешни случаи.
— „В момента няма връзка с този номер".
— Защо? Защо? Защо? — усещах, че всеки момент ще изпадна в истерия.
— Ало, Денис? — казах аз, опитвайки се да си прикрия сълзите. Обадих му се, защото на света имаше само двама души, с които можех да говоря за това, което чувствам. И първият в списъка беше недостъпен.
— Поля? Къде си? Защо ти е такъв гласът? — веднага ме разконспирира Денис. Забавно. Костик нямаше да забележи дори да ридая на рамото му. Ще реши, че имам алергия.
— Кажи, можеш ли да поговориш с мен? — без да отговарям на въпроса му, попитах аз.
Той замълча. Очевидно беше разбрал, че нещо е станало.
— Къде си? — със сериозен тон уточни той.
След час седяхме на Тверския булевард и мълчаливо подритвахме камъчета. Изобщо нямах представа какво да кажа или да направя в такава ситуация. Единственото, което ми дойде наум, беше, че каквото и да става, ситуацията трябва най-накрая да се изясни. Като типична представителка на нежния пол избрах нетипичен начин да си излея болката.
— Мисля, че е най-добре да не се срещаме повече — казах аз след дълга пауза. — Мъжът ми не приема нещата добре.
— Не знам какво да кажа — смути се Денис. — Какво е разбрал? Какво лошо сме направили?
— Прибирам се късно вкъщи. Не приличам на себе си. Той си прави грешни изводи.
— Съжалявам много, но аз какво съм виновен? Не искам да те загубя. Подобно нещо не ми се е случвало от много години.
Денис си разроши косата. Господи, колко е красив! Направо умът ми не го побира!
— На мен също. И аз не искам да те загубя, но какво да направим? Страдам ужасно от тази ситуация — Аз погледнах Денис. Той беше смутен и потиснат. Разказах му за отвратителната сцена, която ми устрои мъжът ми. Очаквах реакция. Разбира се, че и аз не исках нещата да свършат така.
— Мисля, че мъжът ти е прав. Разбрал е правилно всичко — кимна сам на себе си, сякаш си беше изяснил нещо Денис, и вдигна към мен сините си очи.
— В такъв случай още повече не трябва да се виждаме — продължих аз и се разтреперих.
Интересно — как понякога това, което казваме, се различава от това, което искаме да кажем. Изричах правилните думи, но единственото, което исках, беше да се докосна до ръцете и устните на Денис. В очите му се четеше онази слабост, която се появява само у мъжа, луд по някоя жена. Слабост, която дава на жените власт. Слабост, която вече я нямаше в очите на Костя.
— Няма да стане — поклати глава той и внимателно ме погледна, опитвайки се да разбере истинските ми мотиви. Действително не беше лесно да ги узнае. Те бяха плетеница от желанието ми за мъст и желанието да бъда просто жена, която я гледат ТАКА.
— Какво имаш предвид? — аз се направих, че не разбирам за какво ми говори.
— Знаеш.
— Не.
— Да.
— Не.
— Да — той докосна ръката ми.
Аз се разтреперих. Защото разбрах, че точно затова го повиках днес. А не за да му кажа, че повече няма да се виждаме. Да, да, именно, за да го докосна и той да ме докосне. Как изобщо бях издържала без това толкова време? Вероятно единственото, което ме удържаше, беше страхът да не загубя мъжа си. Но сега, след всичко, което Костя ми наговори, след като фактически ми каза да правя, каквото искам, само че тихо и внимателно, задръжките ми паднаха.