— Скъпа, защо да ходим на театър. Тази вечер по първа програма е предаването на Познер[1] — смая ме той почти веднага след края на прекрасния ни меден месец на Червено море. Това пътешествие сложи край, ако мога така да се изразя, триумфално сложи край на всичко прекрасно в нашите отношения. След това дойде ред на суровите делници. Оказа се, че Шампионската лига интересува мъжа ми много повече, отколкото премиера в театър „Съвременник" и че Константин Яковлевич е доста затворен и изобщо не е склонен да води дълги и задушевни разговори по цяла нощ. И не само това, ами не можеше да понася дългите нощни разговори, дори когато не участваше в тях.
Телефонните разговори също го дразнеха.
— Скъпа, трябва да ставам рано. Не можете ли с Дина да обсъдите утре какъв мръсник е шефът й?
— Ти не разбираш! — възмущавах се аз. — Шефът на Динка е истински негодник!
— Да бе, наистина е крайно подло да искаш от служителите си да работят — смееше се мъжът ми.
В такива моменти разбирах защо повечето от неомъжените ми приятелки ме гледаха едновременно съчувствено и злорадо в деня на сватбата ми.
— Ако знаеше какво е предменструален синдром, нямаше да говориш така — използвах аз последния си аргумент. Само че мъжът ми не смяташе, че женските проблеми заслужават внимание. Но мина много време, преди да го разбера. И да го приема.
— Ти си мъжки шовинист! — крещях аз и горях от желание да строша някоя чиния в пода.
— Ако искаш, мога да ти дам пластмасова. — спокойно ми предложи той. — Понеже после ще съжаляваш за счупената.
— Нека! — Обидено отговарях аз.
— Типично за теб! Първо правиш глупости, без да мислиш за последствията, а след това ридаеш, докато събираш счупените парченца — доволно възкликваше Костя и се отправяше към телевизора да гледа безкрайните си „Новини". Аз веднага започвах да се прозявам и отивах с телефонната слушалка в тоалетната. Кесаревото на кесаря, а на мен, моето. Динка ме подкрепяше, доколкото може. Тя ми казваше, че семейното щастие се постига с годините. Че трябва да приемам хората такива, каквито са и че това не е престъпление. Не можеш да споделяш с жена си всичко най-съкровено, без значение, че тя е готова да те изслушва всеки ден.
— Добре де, темерут е, и какво от това?
— Права си — кимах аз.
В края на краищата, след като нощем, докато заспивам, изпитвам странен и необясним трепет, когато погледна спящия Костя, значи във всичко това има някакъв смисъл. Освен това той е умен, надежден, печели добре и като цяло иска същото, за което мечтая аз.
Моята мечта е съвсем конкретна. Мечтая за жилище в Москва. Цел, абсолютно разбираема за всички, които навремето са дошли да покоряват столицата в търсене на по-добър живот. На мен това ми се случи преди десет години. Напуснах родния си дом в легендарното градче Петльово във Владимирска област и пристигнах на Курската гара.
— И как е? Успя ли да си уредиш живота? — ме питаше майка ми по време на кратките визити на нашето семейство в историческата ми родина. Преди сватбата с Костя си ходех вкъщи по-често, но тъй като съпругът ми беше едновременно естет, циник и песимист, още във влака правеше такава физиономия, че нямах сили да издържа родния колорит в неговата компания повече от два дни.
— Разбира се, мамо. Много съм щастлива. Само да можехме да си купим жилище — въздишах аз. И между другото, не си кривях душата. Всеки, който се е опитвал да се устрои в Москва, град, лишен от състрадание, ще разбере за какво говоря. Жилището е стабилност, надеждност, увереност в утрешния ден. Вътре в себе си като баласт носех спомените за десетки премествания, всяко от които беше по-трудно от предишното. За десетките безлични и грозни квартири под наем, които пазеха отпечатъците на всеки прекрачвал прага им.
И затова главната ми и най-трудна цел (сигурна съм, че е по-трудна дори от това да опозная себе си) беше покупката на жилище.
По този въпрос майка ми обаче беше на друго мнение.
— Родете си детенце — мечтаеше тя. — А всичко останало ще се нареди.
— Какви ги говориш? Не е сега моментът! — плашех се аз.
Макар че тази година щях да чукна трийсетака, биологическият ми часовник беше спрял под тежестта на трудовите, жилищните и личните ми проблеми.
— Ти си знаеш — въздишаше майка ми.
След това по традиция всички заедно отивахме на гробището да почетем паметта на прабаба ми, която беше прекарала целия си живот близо до майка ми в село Леоново. Баба ми, която обичаше да се оплаква от здравословни проблеми, доживя до деветдесет и три години и умря от задушаване. Беше забравила поради старост и склероза да отвори отдушника на комина и заспа завинаги.