— Знаеш ли, всъщност, не искам да ходя на кино — уверено казах аз.
— Така ли? А какво искаш?
— Теб — твърдо казах аз, макар и шепнешком.
Денис замръзна, след това ме огледа от горе до долу с изгарящия си мъжки поглед. Уверено ме прегърна през талията и двамата мълчаливо като заговорници произнесохме паролата „славянски шкаф"[8], след което тръгнахме по булеварда.
ГЛАВА 5
Маскарад
Откакто Съветският съюз предаде богу дух, всички граждани на нашата поела друг курс държава, започнаха да мислят за изгодата си. А как иначе, та нали сега сме капиталисти. Има богаташи олигарси, които не ги познава никой (освен Ходорковски[9], разбира се, но неговият пример е по-скоро печален). Има горди бедняци, които са абсолютното мнозинство от населението, но това никой не го казва на глас, защото на глас анализаторите предпочитат да говорят за формираща се средна класа. Това е добре за рейтинга. Анализаторите никога не излизат извън границите на Подмосковието. Седят си в престолния град Москва и се чудят защо хората са постоянно недоволни. Имат си и паркове, и магазини, и заплати. И казина, за да има къде да си оставят заплатите. Какво повече им трябва? Но каквото и да кажем, Москва е държава в държавата. Като китайския Хонконг. Там нормалният китаец, свикнал да седи гол под бамбуков навес, да яде ориз с ръце и да се моли на Буда, направо си загубва разсъдъка тотално и безвъзвратно. Отнасят му го технологичните вихри. Общо взето, по същия начин жителят на родното ми градче Петльово реагира на Московското околовръстно шосе. Един приятел от детските ми години ми каза, че всеки месец преодолява сто и двайсет километра, за да се озове в нощна Москва.
Някога заедно крадяхме ягоди от наивните като детска сълза виладжии, а сега приятелят ми крадешком се качва на нашето околовръстно и под закрилата на тъмнината изстисква от умрялата си на вид лада всичко, на което е способна.
— Не можеш да си представиш какъв кеф е! — развълнувано ми разказваше той. — Широко и празно шосе, осветено като новогодишна елха. И на нея — аз. Шумахер във Формула 1. Двигателят реве. Аз минавам като мълния от лента в лента. Задминавам един, втори, трети. Всички вече са далече зад мен, аз летя сам… Да, може да се каже, че за това живея.
— А как се отнася към всичко това КАТ? — поинтересувах се аз. Защото, като си припомнех колко сръчно приятелят ми прескачаше селските огради, бях сигурна, че произвежда истински фурор по московските улици.
— КАТ ли? — тъжно попита той и по рефлекс си потърси портфейла. Но портфейлът му беше празен, защото, както вече казах, след същото това околовръстно, започва друга Русия.
Но ако посетиш някоя друга област, например Владимирска или Брянска, разбираш, че натуралната замяна, родово-общинният строй и къщите с пръстен под изобщо не са част от материала в учебниците по история за Древната Рус. В много села понятието заплата отсъства напълно. А когато пенсионерите си получат пенсиите, цялото село дълго седи и се чуди за какво да похарчат неочаквано сполетялото ги богатство. Така че в нашата страна на строящия се капитализъм с класата на гордите бедняци всичко е наред. Между другото, тук има и доста бедняци, които са загубили гордостта си. Стоят като почетен караул на всички гари и във всички подлези. Печални отломки от по-добър живот, които не са успели да усетят същата тази изгода. Всеки от тях има зад гърба си трагедия, която е толкова банална, че ако го попиташ, дори няма да помни каква точно е трагедията и как е започнало всичко. Но пък сега за тях всичко е свършило и те седят с безметежни ангелски лица, а човешкият поток минава покрай тях, без да ги забелязва.
Но най-добрите и най-успешните в нашата държава са представителите на така наречената средна класа. Казват, че средната класа е опората на обществото, на която се крепи икономиката.
— И това си е така, защото аз например ежедневно правя големи инжекции в икономиката, купувайки си скъпи чорапогащници, които непрекъснато се късат — с досада казваше Дудикова, докато мажеше с лак поредната бримка на чорапа си.
— Трябва да си слагаш калъфи на ноктите — разсмях се аз.
— Да си сложа ли и желязна маска на муцуната?
— Защо? — учудих се аз.
— Ще бъда Човека с желязната маска. Той поне със сигурност няма нужда от чорапи. По принцип средната класа е постоянен обект на преследване от аферистите — продължаваше с теориите си моята приятелка. Олигарсите ВЕЧЕ не можеш да ги завлечеш, а гордите бедняци ОЩЕ не можеш да ги завлечеш. Какво ще вземеш от тях? Чувал с картофи ли?