— А ние от средната класа непрекъснато търсим къде да си похарчим парите — кимнах аз, докато си допивах кафето. Келнерите отдавна бяха свикнали с разговорите ни за разпускане, по време на които си мажехме бримките с лак, оправяхме си набързо прическите преди среща или просто се смеехме на глас, привличайки възмутените погледи на мирните любители на кафето. Това си беше нашето кафене и тук правехме каквото си искаме. Според мен основното достижение на капитализма е именно в това, че всеки може да пие ароматно кафе за луди пари, говорейки с приятелка по телефона или пък просто, четейки последната книга на Океана Робски[10] и разбирайки с почуда, че на Рубльовка[11] също живеят хора. И те също имат проблеми. Само че техните проблеми са много по-сериозни от нашите еснафски „откъде да вземем пари" и „как да се докопаме до отпуска". Четеш и на душата ти става едно леко. Между другото, дори и да знам, че парите са зло и от тях идват всички беди, все пак ми се иска да ги привлека по някакъв начин към себе си.
— Има много, на които това им се отдава — възкликна Динка. — Казаха ми, че в момента икономиката има такъв ръст, че е достатъчно само да си вложиш парите на подходящото място и да си живееш от доходите. Петдесет процента на година, не е зле, нали?
— Струва ми се, че това вече сме го играли веднъж — със съмнение в гласа реагирах аз, защото знаех колко лесно се пали Динка. В паметта ми все още се пазеха файлове за МММ „Властелин" и ГКО[12], поради което при думите „петдесет процента" веднага ми светваше лампичката.
— Ти не разбираш. Сега е идеалният момент. Петролът поскъпва. Недвижимите имоти поскъпват. Индустрията е в подем. Няма никакви рискове за инвестиционните портфейли.
— За кое? — задавих се аз с кафето си. Все пак „инвестиционен портфейл" не беше думата, която чувах най-често от устата на приятелката си.
От друга страна, няма нищо странно, нали е счетоводител.
— За това — чукна ме тя по носа. — Ти, както винаги, ще го пропуснеш и докато другите си купуват жилища, ти ще си седиш в квартирата под наем.
— Много моля, без удари под кръста. И без това не ми е леко — обидих се аз. — Между другото, алчността се наказва.
— Аха. Но това важи за тия, които не могат да смятат.
— И моят НН един път вярваше, че е пресметнал всичко — хвърлих въдицата аз. Единственият начин да отклониш Динка, беше да я увлечеш по нещо друго.
Динка се сепна:
— Какво е станало?
— Ами наскоро НН реши, че е скъпо и неизгодно да доставяме ваучерите на клиентите, като използваме голяма куриерска компания.
— И? — заинтересува се Динка, защото историите за НН винаги забавляваха тези, които имаха късмета да ги чуят.
— И изведнъж, за да намали драстично разходите, НН реши да наеме куриер на заплата.
— Стига бе! — цъкна Динка. — И висока ли беше заплатата.
— Зависи от валутата. В рубли не беше нищо особено, но в юани[13] ставаше.
— В Китай трийсет долара месечно се смята за заплата на топмениджър.
— Както винаги е бил щедър — направи извод приятелката ми.
— Аха. Отначало се опитваше да накара мениджърите да разнасят ваучерите сами, но го заплашихме, че ще се организираме в профсъюз. Тогава доведе отнякъде някакъв рошав студент…
— Красив ли беше — облиза се Динка.
— Истински Тарзан — усмихнах се аз — само дето косата му беше рядка и сивкава на цвят. Сигурно я миеше един път месечно, при това случайно. Тънък като вейка с нелепи военни кубинки и кожено яке с куп ципове. С две думи точно като за теб.
— Пфу! — намръщи се Динка. — Не ви ли е гадно?
— Не ни е гадно, защото вече е уволнен.
— Нима?
— Да. Една седмица търча с най-продаваните почивки. Разнасяше ваучерите за Турция и Египет. Сама разбираш какво е да ходиш от университета на „Пражка", от „Пражка" в „Строгино" и оттам пак при нас. Момчето се поизмори.
— Има си хас! Щях да те видя теб — кимна Динка.
— Няма нужда, аз с моите токчета нямаше да стигна и до „Пражка".
— Няма и нужда — съгласи се приятелката ми.
А след това успяхме да продадем групово пътуване до Доминиканската Република. Групата беше от седем души. Както се досещаш, доста пари. Дори ако вземем предвид, че бяха платили аванс, студентът трябваше да събере три хиляди и петстотин долара.
— Открадна ли ги? — ахна Динка.
— Де да беше? — въздъхнах аз. — Не можем да не признаем, че студентът се оказа умно момче. Върна се в офиса с радостната новина, че са го обрали.
— Него?
— Аха.
— Дори ни показа някаква рана на ръката си и скъсаната чанта. В общи линии се биеше в гърдите и искаше да извикаме милиция.