— Извикахте ли? — поинтересува се Динка. Не мисля, че твоят прословут НН е фен на милицията.
— Разбира се, че извикахме. НН крещя цял час. Заплашва го с всички земни и небесни сили чак до Страшния съд. Спомена и бандити и всякакви други ужасии. Младежът остана твърд като пред последната битка. Очевидно беше преценил колко време ще му трябва, за да заработи три хиляди, докато се поти, тичайки като куриер.
— Преценил е, че ще е, докато се пенсионира — изсмя се Дина.
— Някъде там — съгласих се аз. — Така че сега НН отново използва голямата куриерска компания и заплашва, че независимо от всичко ще изобличи негодника.
— И защо ми разказва всичко това толкова подробно? — намръщи се Динка.
— Защо ли? — изразително се ококорих аз. — Защото всичките ти инвестиционни портфейли са същият опит да наемеш за куриер студент. Кой ще ти даде куп пари просто така за хубавите ти очи.
— Няма да е просто така — обиди се Динка. — Това се нарича инвестиция.
— И какво? Ти ще купиш ли лично поне една акция? — разпалено я питах аз.
— Лично аз няма да купя. Вместо мен ще го правят опитни професионалисти — спореше с мен приятелката ми.
— Аха. Говориш като в рекламен клип — хванах се аз за думите й.
— Така! Стига. По-добре ми кажи какво става между теб и Денис? — попита Динка, знаейки, че този въпрос ще ме отвлече и разговорът ще се отклони от неприятната за нея тема.
Наистина, не беше лесно да се каже какво става между мен и Денис. Макар че какво толкова сложно имаше? „Обичам те", ми беше казал той и аз му отговорих с взаимност.
Нищо ново. А след това идваше прелюбодеянието, което трябваше да ме ощастливи и да разнообрази изнурителния ми брачен живот.
Сини очи, мъжествени ръце, разговори на лунна светлина. От онази паметна разходка по Тверския булевард беше минала около половин година, през която от начало само аз се опитвах да се убедя, че наистина обичам Денис и вече не обичам Константин, след това към мен се присъедини и Динка. Тя харесваше много и Денис и начина, по който се отнасяше към мен. Само че с мен ставаше нещо странно. Изобщо не можех да приема стандартната схема, при която единият участник (очевидно това беше Константин) е стопроцентов негодник, извор на всички злини и причина за всичките ми лоши постъпки. А вторият (Денис) е порядъчен човек, който ме спасява от ръцете на негодника (Константин) и аз съм несправедливо наранена от живота принцеса.
Само че от самото начало, нещо не беше съвсем така, макар че на пръв поглед всичко отговаряше на изложената по-горе схема.
След разходката Денис ме заведе в приятно мебелирана хотелска стая, в която влязохме силно изчервени от красноречивите погледи на администраторката. След това имаше и цветя, и червено вино, и свещи, и страстни целувки, и любовни думи, и ласки. Денис беше като изваден от списание. Мъж с външността на Алек Болдуин, психиката на жена и езика на писател.
— Хубаво ли ти е? — тревожеше се той.
Трябва да му се отдаде дължимото. Наистина ми беше хубаво. И дори много. Всичките вълнуващи моменти. Първите докосвания, желанието да разбера какво ще стане след това. И хормоните, които колкото и да е тъжно, тотално ме бяха лишили от това, което се нарича „здрав разум". Да, с Денис ми беше хубаво. Но най-интересното започна вечерта, когато като истински заговорници се разделихме през няколко улици от дома ми.
— Ти ли си? — извика от стаята Константин със съвсем бодър глас, докато внимателно завъртах ключа в ключалката. Като че ли някой друг можеше да отвори вратата ни.
— Да — със същия бодър глас извиках аз. Междувременно в главата ми като луди се въртяха следните мисли — ще разбере ли или не, досеща ли се, ако се досеща какво ще направи?
— Миличко, прости ми! — Костя излезе от стаята и застана опрян на рамката на вратата. Беше разстроен и развълнуван, гледаше ме нерешително и дори виновно. Не бях виждала такова изражение на лицето му много отдавна.
— За какво? — попитах аз. Най-малко бях очаквала от него такова изражение, такива думи и изобщо такова поведение. По-скоро се бях подготвила, че ще ми устрои някаква грозна сцена.
— Увлякох се. Разбира се, не съм някакъв ревнив глупак, който иска да прикове жена си за радиатора с белезници и да й забранява да ходи на театър — каза съпругът ми и се опита да ме погали по бузата.
— Нима? — учудих се аз. Дори малко се разстроих. Предпочитах да бъде ревнив глупак, или да ме прикове към радиатора… а най-добре — към себе си.
— Да. Просто те обичам и затова страдам — Костя се усмихна и ме прегърна.