— И аз те обичам — съвсем честно му отговорих аз, но вътрешно всичко ми се сви, защото изведнъж почувствах, че нещо се е променило. Може да беше някаква биохимична реакция? Може би прословутият мъжки хормон? Но изведнъж това, което имаше между мен и мъжа ми, изчезна.
— Чудесно — напрегнато кимна Константин. Той или наистина не беше разбрал и не беше забелязал нищо, или много добре се преструваше. С облекчение ме потупа по бузата, за всеки случай ме нарече още веднъж „миличко" и отиде да си чете вестника. Аз отидох да приготвя вечерята.
През нощта се опитахме да си спомним какво е любовта. Но се оказа, че неочаквано всичко се е разстроило и не можем да намерим общ знаменател. Сякаш Денис неусетно ме беше пренастроил, беше ме препрограмирал.
— Какво ти е?
— Просто съм изморена — извърнах се аз.
— Ще спим ли? — неуверено ме попита Костя. Аз затворих очи. Изведнъж през главата ми премина неприятната мисъл, че все пак е разбрал какво е станало. Но предпочита да не вижда и да не знае нищо. Сутринта все пак потвърдихме, че не сме съпрузи само на хартия, но това не решаваше абсолютно нищо. Той ме притискаше към себе си, сякаш съм остров насред бурния океан. Опитваше се да ме вземе изцяло, дразнеше се, че не може, защото искаше да се превърнем в едно цяло за по-дълго, отколкото някакви си жалки минути. А всъщност не се получаваше и през тези минути, защото в моя живот вече имаше двама мъже — Костя и Денис. Той не го знаеше (а и нямаше защо да го знае), но този фактор беше променил всичко. Така прекарахме половин година, през която толкова се изнервих, че започнах да правя истерични сцени на Константин.
Всичко ме дразнеше. И домът ни, и тапетите на цветя, и обажданията на колегите му, които крещяха: „Стоката ни е блокирана във Франкфурт!" и разбира се, търпението, с което той се опитваше да понася изпълненията ми. Когато погледнех кроткото му лице, се чувствах такава мръсница, че исках веднага да си призная всичко.
— Не можеш да си представиш колко ми е писнало да лъжа — оплаквах се аз на Динка.
— Ами напусни мъжа си — възмущаваше се тя. — Денис със сигурност няма да се държи с теб като с привидение.
— Знаеш ли, аз наистина съм като привидение. Можем да прекараме цял ден заедно вкъщи без да си кажем и дума. Усмихваме се старателно и се правим, че всичко е не само окей, ами е направо върхът. Аз си мисля за Денис, а Костя — за работата си. Или пък и той мисли за някой друг? За някоя жена?
— Смяташ ли? — усъмни се Динка. — Не е типично за него.
— А за мен? За мен типично ли е? — възмутих се аз.
— Какво толкова?
— Всичките лъжи, че ужким идвам при теб. Страхът, че ще ме хване. Знаеш ли, понякога ми се иска Костя да разбере какво става.
— Защо? Да не ти е омръзнал животът? — учуди се Дудикова. На нейната последователна и прагматична натура й бяха чужди съмнения от такъв ненадежден етичен характер.
На мен обаче ми беше толкова непоносимо да седя до човека, който преди ми беше много близък и скъп и да си говоря с него за времето. Мисълта за разобличение вече не ме плашеше, а ме примамваше като въжделена мечта.
— Ще ми бъде интересно да видя какво ще направи.
— Ще си събере нещата и ще си тръгне? — предположи Динка.
Аз поклатих глава със съмнение.
— Мисля, че ще се вцепени. Но не защото новината ще бъде толкова поразяваща…
— Защо? — не разбра приятелката ми.
И аз самата не разбирах. Просто, виждайки как се държи с мен Костя, как ме гледа, как дъвче сандвича си на закуска, си мислех, че той знае всичко.
Всичко беше на ниво интуиция. Женската интуиция е действително уникално явление. Тя може да ни подскаже еднакво точно на коя от двете спирки, разположени на различно разстояние от метрото, автобусът ще пристигне по-рано и за какво мисли любимият ни човек. Женската интуиция, ако е истински развита и ако не се опитват да я използват с користни цели, никога не бърка. Но не става за реализиране на печалби.
— Слушай, а дали да не взема да му кажа? — предложих аз.
— Наистина ли се изкушаваш? — присви очи Динка.
— Половин година! Разбираш ли, половин година?! Наистина не знам докъде ще ме доведе всичко това — оплаках се аз. — Аз съм негодница!
— Ти ли? И защо?
— Изневерявам на мъжа си — ударих се с юмрук в гърдите аз.
Ставайки свидетел на патетичното ми поведение, Динка се разсмя.
— Добре, съвестната ми ти. Да допуснем, че си признаеш всичко. И какво? Толкова ли мечтаеш да останеш сама?
— Защо сама? Ами ако ми прости и си заживеем като преди? — предположих аз.
— Наивница! И какво ще се промени? Дали не бъркаш генерално? — попита ме тя, въртейки изразително очи.