— Твоята Аллочка трябва да работи на гарата — продължаваше да се весели мъжът ми. — Не разбирам какво прави във вашата скучна фирма? Може да стане милионерка, като предсказва премествания.
— Не беше тя — се опитвах да обясня аз. Между другото, през четирите години на брака си бях разбрала, че да се спори с Костя, е безполезно.
— Не е ли? А кой тогава? Твоята Динка ли? На нея шарената кърпа за глава ще й отива страшно. Заедно с един куп дечица зад гърба й.
— Престани! — не издържах аз и се разплаках. Изведнъж ми стана толкова тъжно и обидно, че сълзите сами рукнаха от очите ми. Плачех и плачех, дори виех. Отначало Костик се опита да призове съвестта и гражданското ми съзнание (може ли голяма жена да се държи така), след това обаче се изплаши и започна да ме налива с вода от чешмата.
— Какво ти става? Успокой се! Пошегувах се. Всичко ще се нареди — люлееше ме в обятията си той. А аз се тормозех, разсъждавайки, че се опитвам да предотвратя страшна катастрофа, а никой не се интересува и никой не ме обича.
— Какво ти става? — ядоса се Костя, когато преминах към втората порция плач. — Дали да не те залея с ледена вода?
— Всеки може да обижда слабите — намръщих се аз. Но за всеки случай се поуспокоих. Не трябва да прекалявам. От Костя може да се очаква всичко. Ще ме залее с вода и ще каже, че е било за мое добро.
— Браво на теб. Хайде, ела ще те сложа да спиш.
Възлюбеният ми плесна с ръце и ме повлече от кухнята към леглото. Там постоя нерешително известно време и най-накрая реши да се присъедини към мен. След това ми стана все едно каква катастрофа ме очаква и къде ще трябва да се местя заради нея. Защото, откакто спрях да „работя до късно", по няколко пъти седмично вечер „да ходя на гости на Динка" и да излизам от вкъщи всеки път, когато на мобилния ми телефон се появеше името „Денис", отношенията ни с Костя се бяха затоплили.
Не знам с какво беше свързано това. Може би, защото моментът на помирението ни съвпадна с Нова година и това направи прекараните в леглото почивни дни особено празнични. А може да е права Динка, която казва, че Костя е разбрал, почувствал е, че отново съм само негова. И на никого другиго. А може просто да беше приключила някоя от онези кризи, за които толкова говорят психолозите.
— В семейния живот има толкова кризи, колкото гъби в гората — радостно ме увери Дудикова, когато обсъждахме парадокса, свързан с Константин. — Тази беше първата, но не се съмнявай, ще има и втора.
— Успокои ме — засмях се аз.
Кризите наистина са неприятно нещо, но трябва да призная, че вниманието, с което ме обгради мъжът ми, беше не само приятен, но и съвсем неочакван подарък. Дори започнах да си мисля, че всичко, което стана, не беше чак толкова лошо. Да, грехопадението ми беше ужасно, но пък нали всичко беше свършило. А сега моят Костик се държеше като истински слязъл от небето ангел. Освен това аз не възнамерявах повече да го лъжа и смятах да му бъда вярна.
— Никога повече — подсмихваше се Динка, чувайки подобни думи от мен. — Знаеш ли колко пъти съм чувала подобни обещания.
— Колко? — неуверено попитах аз. Не ми беше приятно, че има много други като мен.
— Когато някой не може да си плати в поликлиниката, винаги казва, че никога повече няма да се лекува на кредит. И продължава да идва и да се лекува. Защото е страшно приятно да се лекуваш и след поредната епилация или пилинг да не минаваш през касата.
— И какво? — ядосах се аз.
— Ами това, че изневярата е своего рода щастие на кредит — философстваше Динка. Получаваш емоции, за които след това се налага да плащаш с чувство за вина. Но докато тече процесът, ти е толкова хубаво, че просто не мислиш за последствията.
— Змия — разридах се аз, защото мисълта, че светът е толкова нелицеприятен, ме разстрои.
— Слушай, защо ревеш непрекъснато? — учуди се Динка. — От стрес ли е?
— Защото непрекъснато чакам вашия ковчег с разрушената кула — обясних й поведението си аз.
Динка се замисли.
— Не, виждала съм те във всякакви състояния. И нещастна, и щастлива, и много нещастна. — Тя си хапеше устните напрегнато. — Какво има да говорим, виждала съм те дори когато се опитваше да вземеш книжка.
— Ще те замоля! — моментално се накокошиних аз.
Работата е там, че тази тема беше особено болезнена. Някога, когато двете с Динка точно започвахме победното си шествие по Москва, имахме голяма мечта. Искахме да подложим под собствените си четирибуквия и четири колела. За целта посещавахме дори шофьорски курсове, където се опитваха да ни научат да спираме на двайсет сантиметра от бетонна стена, да настройваме радиото в колата и да ругаем през отворен прозорец. Изкарах шофьорския курс с лекота. Но това беше без значение, защото после следваше изпитът. Където се оказа, че умението ми да флиртувам не може да ми помогне, а едрият катаджия с явни признаци на аритмия е абсолютно равнодушен към женските колене. Единственото, което го възбуждаше, бяха триста долара, срещу които даваше книжки на всички желаещи. На мен тристате долара ми се свидеха и реших да рискувам. Сложиха ме зад волана на старичка лада шестица, Динка, която щеше да кара след мене, седеше отзад с още един любител на безплатните книжки. След това аз запалих сръчно колата, успях да вдигна четиресет километра за минута, след което, без да намалявам, се опитах да обърна посоката на движение. Излетях в насрещното платно, а след това (по разказите на очевидците) пуснах волана, закрих очи и започнах да пищя с всичка сила. Както се полага на истинска блондинка. Дудикова седеше с бяло като алпийски сняг лице. Катаджията крещеше. Само чудо ни спаси от стълкновение с летящия срещу нас джип, както и рефлексите на шофьора на въпросния джип. Между другото, после той доказа, че е истински професионалист, така псуваше през отворения прозорец, че дори на катаджията му почервеняха ушите. Аз бях практически първата и единствена курсистка, на която той отказа да даде книжка дори срещу триста долара. А на Динка й продаде книжката с най-голямо удоволствие. Така че разбирате защо не ми е приятно да си спомням този случай.