— Стига. Дори и тогава не се разплака — каза Динка.
— Тогава бях в шок. Бях щастлива, че ми разрешиха да сляза от колата. И че онзи добър човек от насрещната лента, все пак успя да ни заобиколи — обясних аз.
— Няма значение. Толкова сълзи, колкото те видях да лееш през януари тази година, не съм те виждала да лееш никога.
— Може да е проява на съвест — предположих аз. — Защото, както и да го извъртам, съм много виновна.
— Пред кого? — не разбра приятелката ми. — Пред Денис ли?
— Какво общо има Денис? Говоря за Костя.
— Само че, ако се съди по начина, по който Костя се върти на пети около теб, очевидно той е по-виновен. Само дето не знам защо.
— Тогава какво е? Психика ли? — посърнах аз. Всъщност, ако трябва да бъда честна докрай, от момента, в който скъсах с Денис, не приличах на себе си. Плачех често, не можех да спя. Не ми се работеше (но това можеше и да се изключи, защото и без това не обичам да работя).
— Може да е хормонално? — предположи Динка.
— Да не би да мислиш, че съм болна? — ужасих се аз. И веднага в главата ми заработи неумолимата логика. — Ами да, ако съм болна, тогава с ковчега всичко е ясно. Старият ми живот със сигурност ще приключи. И разрушената кула се връзва. Това е! Болна съм!
— Ама че си глупачка! — развика се Динка.
Но мен вече нищо не можеше да ме разубеди. Аз, също като героите от незабравимата книга „Трима души в една лодка, без да се брои кучето"[17], започнах да си откривам симптоми на всички възможни заболявания. Намерих си уплътнение в гърдата. Определено ми се струваше, че косата ми започва да пада. Боляха ме коремът и гърбът. Всичко ме болеше. А когато си мислех за това, ме болеше още по-силно, а понякога започваха да ме болят органи, за чието съществуване дори не предполагах.
— Умирам — съобщих с трагичен шепот на Динка, която веднага долетя в нашето кафене и разрошена и вбесена, поиска от мен за отплата да си направя пълни медицински изследвания.
— Идваш с мен — заяви тя.
— Имам работа — изписках аз.
— Без такива… изруга Динка и дори не ме остави да си допия кафето. В резултат на това безвъзмездно (т. е. даром) бях щателно набодена и прегледана (уши, гърло, нос, гърди и всичко останало), след което разбрах колко е яко да имам приятелка, счетоводител в медицински център.
— Няма да я гледам безплатно на видеозон! — категорично се противопостави Пьотр Исмаилович. Ще трябва аз да го платя. Ще си платите и за реактивите!
— Ще ви спестя такива данъци, че ще скачате до небето — Динка, както винаги уцели десетката. — Наистина ли има нужда от видеозон?
— А вие какво си мислите? Без него всичко остава в сферата на приказките.
— Добре — въздъхна Динка. — Ще си плати.
— Аз ли? — започнах аз, но се спрях. Все за един видеозон мога да си платя. При положение че Динка толкова се е загрижила за мен, би било свинщина да не си платя.
— Утре в десет. На гладно — въздъхна Пьотр Исмаилович. — Ще дам нареждане.
— Много Ви благодаря — заподмазва се Динка.
След това ми проведе кратък инструктаж и ми прочете конско на тема какво ще ми се случи, ако пропусна прегледа. Затова точно в десет треперех като лист пред лекарския кабинет. А точно след едно денонощие знаех всичко — и за ковчега, и за разрушената кула, и за причината за сълзите. За всичко.