ГЛАВА 2
Нищо не се знае
Историята с Денис раздели семейния ми живот на „преди" и „след" него. И не става дума, че Костя е започнал да се държи с мен лошо или пък аз съм почнала да се държа лошо с него. Като цяло отношенията ни дори се подобриха. Но сега го виждах с други очи. „Преди" бях уверена, че Костя ще бъде винаги до мен и че между нас ще цари вечно разбирателство. „След" разбрах, че всичко може да свърши за минута, и то заради мен. Защото характерът на Костя не притежаваше провокативни черти и взривни елементи, които биха могли да взривят семейното ни щастие. Костя ме обичаше, както и преди. Разговаряше с мен (което само по себе си е учудващо). Вярно е, че разговорите ни не бяха винаги задушевни. Понякога продължаваха да се свеждат до прословутото „подай ми солницата", но по-завъртяно и по-изискано. И все пак можехме да гледаме заедно някой филм, можехме да се разходим в парка. Аз започнах да готвя изискани ястия, защото исках Костя да седи, да се усмихва и да ми показва с целия си вид, че животът ни е успешен. Исках да получа поне някакво преимущество в битката със самата себе си. Надявах се, че количеството сервирани деликатеси е нещо като точките в компютърна игра. Десет точки допълнителен живот. Тъй като всички знаят, че един от най-ефикасните механизми за властване над мъжката душа е кулинарията. Ако ме питаха, бих посъветвала всички яростни защитници на правата на жените и разните там феминистки, преди да организират демонстрации, да изпекат повечко кифлички с мармалад или да приготвят куп пелмени, защото, ако нахраните половинката си с вкусни пелмени, можете да получите от нея всичко, което искате. Но феминистките не ме слушат. Те не искат мъжете дори да ги доближават, не искат дори да ги поглеждат, макар че това е странно. Всички жени, които познавам, мечтаят за семейно щастие, за спокойни вечери вкъщи пред телевизора. За това да има на кого да донесат чаша вода. Но когато се съберат много на едно място, тези дами не искат мъжете да им отварят вратата и да им държат палтата. Отказват също така да угаждат на дребнобуржоазните мъжки слабости от сорта на вкусна (и невинаги здравословна) храна.
„Защо жената да е длъжна да приготвя вечеря? Нека мъжът да приготвя вечеря на жената. Равни заплати! Жените са по-добри шофьори от мъжете! Това е всеизвестен факт. Да се забранят вицовете за блондинки!"
— Какво общо имам аз с всичко това? — недоумявах аз. Аз си имам един мъж. Той изобщо не е принц и има куп недостатъци. Само че и аз не съм принцеса. А пък след историята с изневярата вече и дума не може да става. Той може и да не знае, но нали аз знам. То е като пластичната операция на лицето. Можеш да си сигурна, че след нея кожата ти изглежда страхотно. Че от операцията няма и следа и резултатът е потресаващ. Но всеки път, когато някой те погледне по-особено, с насмешка или с намек за задни мисли, ти си казваш: „Знае. Гадината някак си е разбрала. Видяла е нещо." И при мен беше така. Докато гледах как Костя ми се усмихва след маринованите свински медальони, се радвах, че не е разбрал нищо. Всичко е в миналото. Не знае нищо. А когато мрачно (както ми се струваше) ми обръщаше гръб в леглото, изсумтяваше и заспиваше, без да ме целуне, се притеснявах. Знае. Разбрал е. Почувствал е. Но нали казват, че времето лекува всичко. Мисля, че скоро ще ми стане все едно дали Костя знае за изневярата, или не. Времето ще покрие всичко с тънка мъгла, през която всеки грях ще изглежда нереален. Вероятно дори и за мен. И все пак нещо в душата ми изчезна след историята с Денис. И противно на всяка логика, аз се измъчвах от тази липса. Оказа се, че то е било нещо важно, необходимо, едва ли не главното.
— Чиста съвест? — уточни Дудикова, докато седяхме и чакахме за видеозона.
— И аз не знам. Аз свързвам съвестта по скоро с двойката на класно, която съм скрила от майка си.
— Тетрадките нямат нищо общо. Страдаш от типични угризения на съвестта. Защо не посетиш някой психолог?
— Ще го направя — покорно кимнах аз. Макар че не вярвах, не психологът ще ми помогне. Но се надявах на чудо. Надявах се, че в един момент като с вълшебна пръчка нещата между мен и Костя ще станат като преди. Или по-скоро, аз ще стана същата като преди. Чиста.
— Като преди ли? — учуди се Динка. — Та ти не харесваше нищо преди.
— А сега ми се струва, че това бяха пълни глупости — въздъхнах аз. — Сега обаче харесвам всичко освен самата себе си. Само че много искам да се харесвам, разбираш ли? Може да се каже, че аз много си се обичам и ми е много жал за себе си.