Още известно време преливахме от пусто в празно, но и след час не бяхме измислили нищо по-добро от това засега да не правим нищо. Защото всички варианти, които биха изяснили прословутия въпрос с бащинството, имаха за страничен ефект решението на задачата какво ще правя, ако детето се окаже на Денис.
— Точно затова детето трябва да бъде на Костя. Той ще стане прекрасен баща и освен това Костя никога няма да те удари — резюмира приятелката ми.
Аз се ядосах. Сега изобщо не беше моментът да се чудя с кого от двамата ще живея по-добре.
— Бих дала всичко, детето да бъде на Костя! Но най-вероятно не е така!
— Не се настройвай негативно! — философстваше Динка.
— Какво общо има настройката? — аз бях в истерия. — Ти знаеш само да даваш съвети и после да обясняваш защо нищо не се е получило.
— Аз какво съм ти виновна?! — възмути се и с право Динка. Само че аз не се интересувах дали я обвинявам справедливо. Бързо ми трябваше виновник. Веднага. И разбира се, го намерих в нейно лице.
— Ти ли? Ти ме запозна с него. Даде му телефона ми. А той го беше загубил толкова удачно.
— Значи аз съм причина за всичките ти беди. Сигурно аз съм те изпратила и в леглото с него? — побесня Дудикова.
— Не си — кимнах аз и издухах от челото си бретона, който изведнъж беше започнал да ме дразни. — Но и ти самата не правиш нищо. Само седиш и гледаш.
— Това пък какво значи? — намръщи се Динка.
— Не можеш да се решиш дори да внесеш сумата в тъпия си взаимен фонд, за който ми наду главата. Така ще седиш и ще гледаш как се мъча.
— Внесох ги! Ти си пълна глупачка! Мислиш само за себе си. И всичко е, защото, когато се видим, говорим само за твоите проблеми! — разкрещя се в коридора на службата си моята приятелка.
Никой обаче не смееше да прави забележка на главния счетоводител. Можеше да си вика колкото иска.
— Не е вярно! Аз винаги съм готова да те изслушам, но ти никога нищо не споделяш… Какво? Какво си направила? — сепнах се аз.
— ВНЕСОХ ГИ!
— Какво? Какво си внесла? — не разбирах аз. Казват, че мозъкът на бременните жени не работи добре, защото кръвта се оттича към плацентата. Но не и в деветата седмица. Вероятно съм си тъпа по природа. Оттам идват и всичките ми проблеми.
— Парите, глупачке. В момента годишната лихва е петдесет процента. Така че, когато реша нещо, аз го правя. Опитвам се да планирам и за теб тъпачката нещо.
— Благодаря — смутено кимнах аз. След това се замислих дълбоко. — Всичките си пари ли внесе? Не те ли е страх?
— От какво?
— Да си даваш парите в пирамида.
— Не, с теб не може да се говори. Каква пирамида? Целият цивилизован свят живее по този начин. Това не ти е МММ[19] с хилядите им проценти. Това е сериозна фирма, юридическо лице с държавно участие и с чуждестранни инвеститори! — нахвърли се върху мен Динка.
— Добре, добре! Само не ме бий. Вярвам ти. И какво? Кога ще си получиш печалбата?
— Винаги, докато има ръст. А ако нещо стане, ще си взема парите.
— И все пак ти си истински боец! — възхитих се аз. — Значи мислиш, че не трябва да казвам нищо на Костя, така ли?
— Разбира се! Той ще те носи на ръце!
— от къде на къде? Не е споменавал нищо за дете. Може и да се ядоса — предположих аз.
— Ще видиш, че няма. Познавам го аз твоя Костя — увери ме Динка.
Аз поседях при нея още малко, докато се посъвзема и спра да плача, защото сълзите ми продължаваха да напират. След това Дудикова ме изпрати до метрото и обеща да не ми се обижда заради избухванията ми.
— От нерви е — тъжно обясних аз.
— Никой не се сърди на глупаците — успокои ме приятелката ми и ме пусна да осмислям и да преживявам станалото в самота.
Аз слязох в подлеза. Спрях се до един телефонен апарат и се чудех дали да не се обадя на Костя веднага. Но си го представих как седи в малкия си уютен офис на брега на Москва река и напрегнато обмисля как да транспортира кашоните с кристал до Уругвай и контейнера с мебели до Индия. Костя вършеше важни, необходими и абсолютно непонятни неща и аз го уважавах за това. Представете си как се опитва да се разбере с индийците или с уругвайците на английски и изведнъж се намесвам аз с умопомрачителната си новина: „Бременна съм!" „И какво?" „Ще имаме дете." „Какво?" „Дете! Дете!" „Откъде се е взело? Не ме занимавай с глупости. Ще поговорим довечера."
Намръщих се, погледнах пак към телефона и се насочих към метрото. Определено бях неадекватна. Дори не знаех накъде да тръгна.
— Последният брой на „Седем дни". Най-мръсните подробности от живота на богатите и известните! Всичко, придружено от снимки! Само за петнайсет рубли! — раздаде се силен глас точно до ухото ми. Обърнах се. До стената се беше разположил продавач на лъскаво щастие. Пъстри списания на всякаква тема примамваха минувачите с ярките си картинки и безсмисленото си съдържание. Тази стока не беше предназначена за хората, които обичат да мислят, а за онези, които се връщат от работа и са се изморили да мислят.