— Имате ли нещо за бременни? — попитах продавача, преди да успея да се спра.
— „Лиза", „Моето дете", „Девет месеца", „Моето мъниче", изберете си — смая ме той.
— Това се казва разнообразие. А кое е най-доброто? — усъмних се аз.
— Вземете това. В него има дневник на бременната жена.
— Това пък какво е?
— Вземете го и ще разберете — широко се усмихна продавачът, намеквайки ми, че времето му струва пари.
Кимнах и си извадих портмонето. Оказа се, че дневникът на бременната жена е нещо страхотно. Далновидните редактори бяха отпечатали реалните спомени на истинска жива бременна жена, която беше записвала мислите си. Аз си купих броя, който случайно (или по някакви кармични причини) отразяваше спомените й между десетата и петнайсетата седмица. В момента, в който вратата на метрото се затвори зад гърба ми, потънах в спомените й и напълно изключих.
„Десета седмица. Мъжът ми все още се надява, че всичко ще се размине от само себе си. Или ще се роди само без негово участие. Според мен изобщо не знае какво да мисли и затова се прибира вкъщи с букет, целува ме по бузата и се скрива някъде. Или потъва в дивана. Попитах го: „Да не би да те е страх от мен?" а той ми отговори: „Имам усещането, че си минирана. Кой знае, може да вземеш да избухнеш. И аз ще бъда виновен."
Интересно как ли ще възприеме ситуацията Костик. Дали ще се изплаши? Или ще се зарадва? Ами ако остане равнодушен? Оказва се, че моментът, в който на жената й предстои да съобщи на мъжа си, че очаква дете, е много трепетен и съкровен. Дете от него. Да. Ще трябва да се упражня, за да произведа необходимото впечатление. Представете си, че вземе да ме попита: „Сигурна ли си, че е от мен?". Сигурна съм, че веднага ще се издам. Ще си кажа всичко. Ще се разридая и няма да мога да спра. Само да не стане така! Или пък да ми каже: „Бременна ли? Кога ще направиш аборт? Нали разбираш, че в момента не можем да си позволим да имаме дете?" След което ще ми обясни подробно защо още не сме готови за дете. Дори може да ми начертае някоя и друга графика. В такъв случай ще го напусна веднага. Мръсник!
— Какво? Какво казахте? — ме попита някой.
Аз се сепнах и се огледах. Излиза, че чета списанието и говоря на глас.
— Коя е следващата спирка? — попитах аз.
— „Крилатское"
— Как? Защо? — стреснах се аз. Не може да бъде! Напуснала съм реалността. Пропуснала съм си спирката. Ако продължава така, ще започна да се губя в града и на Костя ще му се наложи да ми сложи на ръката гривна с телефона си.
— Слизате ли? — някаква жена ме сръга с лакът в ребрата.
— Не! Точно се качвам!
— Какво? — стресна се тя.
Аз се засмях, слязох и се прекачих на влака в обратната посока. Ами да, в това имаше нещо символично. Точно това правех в момента — слизах от влака и се опивах да поема в обратната посока. Към Костя, на когото вероятно му предстоеше да отгледа чуждо дете. Какво пък, ще решаваме проблемите по реда на възникването им. Първо трябва да разбера какво мисли Костя за всичко това.
ГЛАВА 3
Всеки да седне на мястото от билета си
Наистина е впечатляващ начинът, по който хората обичат да усложняват всичко. Защо не се отнасят към нещата по-просто? Раждаш се, живееш, жениш се, оставаш честен. И толкова. Но ние сме изтъкани от комплекси от самото си раждане. Първо прекарваме цялата си младост в търсене на отговор на въпроса: „Аз ли съм най-хубава на света?" След това преживяваме тежко факта, че не сме. Из дискотеките танцуват къде-къде по-хубави от нас. А ние трябва да се епилираме, да отслабнем, да почернеем и да си боядисаме косата. И така нататък… Вторият въпрос от дневния ред е: „Някой изобщо има ли нужда от мен?" или „Дали изобщо ставам за нещо?". Около трийсетата си година започваме трескаво да се оглеждаме, опитвайки се да разберем кого сме изпреварили, защото тези, които са изпреварили нас, и без това ги знаем кои са.
— Спомняш ли си я Катя от първа група?
— Катя ли? Коя, онази дребничката с очилата ли?
— Да, има собствено предаване. Вярно, че е по кабелна телевизия, но все пак е собствено предаване.
— А за какво става дума в предаването?
— Как да станем щастливи.
— Тя да не би да знае отговора?
— Поне така твърди… — И ти разбираш колко си далече от собствено предаване, пък макар и по кабелна телевизия. И ти става обидно.