— Но пък Ирка от съседния клас е абсолютен провал. Напива се заедно с мъжете направо от бутилката. И играе на домино.
И като чуеш такова нещо, веднага ти олеква. Все още не всичко е загубено, щом не съм почнала да играя домино. Интересно, какво ли ме чака на четиридесет години? Ще се хвалим помежду си с децата, кучетата и вилите си. Ако вярваме на психолозите, тогава всички ще ни е налегнала кризата на средната възраст. Нашите мъже ужасно се плашат от старостта и като истински падишаси се обграждат с млади безмозъчни наложници. А ние ще трябва да намерим друг смисъл на живота си, след като вече женската ни същност е без значение. Активната възраст на жената е кратка. След като родиш колкото деца можеш, ти остава единствено ревниво да следиш дали мъжът ти оценява мъките ти. И дали не си си изживяла живота напразно. И да доказваш на самата себе си, че всъщност още не си го изживяла.
Когато се прибрах вкъщи и сложих ключа в ключалката, вече изобщо не се съмнявах, че Костя е човекът, от когото зависи изцяло по-нататъшния ми живот. Както и да го мислех, от мен зависеха твърде малко неща.
— Поля, ти ли си? — попита Костя, докато щракаше с дистанционното на телевизора.
Аз си свалих палтото и си изтръсках шапката от снега.
— Аз съм. Вкъщи ли си вече?
— Идиотски въпрос! — веднага реагира Костя. — А ти?
— Прибрала съм се — усмихнах се аз и започнах да се подмазвам на просналия се на канапето Костя. — Но ако не ме беше закачил, щях да си помисля, че си болен.
— Смяташ ме за предсказуем, така ли? — престорено се възмути Костя и ме притисна към себе си.
— Сигурна съм — кимнах аз. — Докато аз съм извор на изненади!
— Стига бе! Да не би да са сменили прословутия ти НН? Или пък той да е решил да ти качи заплатата? Да не би да се е побъркал? — изреждаше различни версии съпругът ми.
Беше ми приятно и уютно да си лежа, сгушена в него, и дори ми се приспа. Помислих си, че може да отложа разговора за детето за утре… или за вдругиден.
— Не позна — прозях се аз. — И няма да отгатнеш за нищо на света. Изобщо не е свързано с работата ми. Всъщност, днес изобщо не съм ходила на работа.
— Избягала си, така ли? — засмя се Костя. — И сега какво? Ще те уволнят ли? Това ли ти е новината?
— Не! Вече никой няма да ме уволни. Нямат право — сънно промърморих аз и се опитах да заспя. Само че бях подценила мъжа си. Май цял живот го подценявам.
— Нямат право ли? — намръщи се той. — Да не си бременна?
— Какво?! — аз се стреснах и от изненада паднах от дивана на пода. — Защо реши така?
— У нас не са много възможностите, при които една жена не могат да я уволнят. Секретарката ми точно излезе по майчинство. Беше истински скандал. Я почакай! Да не би да съм прав? — ококори се Константин срещу мен. Стори ми се, че даже пребледня. Аз веднага дадох заден ход.
— Не, не. Разбира се, че не. Просто не могат да уволнят толкова ценен служител като мене.
— Да, такава като теб наистина не е възможно да бъде уволнена — отпусна се Костя.
Но след това пак се стегна и ме погледа с подозрение.
— Сигурна ли си, че не си?
— Да, сигурна съм. Сигурна съм — с безапелационен тон го уверих аз. След това още десет минути му пояснявах защо е невъзможно. Звучаха словосъчетания като „възрастен отговорен човек", „не е разумно и не е сега моментът", „още нямаме жилище" и „как изобщо можа да си помислиш такова нещо за мен". Говорех убедително и аргументирано и ми се стори, че това е най-добрата реч, която съм произнасяла някога.
— Слушай, ти да не си психопатка? — изведнъж се начумери Костя. Той ме оглеждаше неразбиращо, като че ли бях непознато насекомо, което при предварителна преценка може да се окаже отровно.
— Защо? — изненадах се аз. Ако някой ми беше произнесъл такава реч, щях да го аплодирам и да му викам: „Браво, браво!".
— За какво жилище ми говориш? Аз съм на трийсет и девет години и ако ти беше бременна, нямаше да се сетя за никакви проблеми.
— Наистина ли? — заекнах аз. На дневен ред оставаше въпроса — защо ми трябваше да лъжа така идиотски?
— Разбира се! — сопна се Константин Яковлевич, след което тресна вратата и отиде в кухнята, където заблъска разни съдове.
Аз седях и мислех как да изляза от идиотското положение, в което се бях набутала сама. Главата ми не раждаше нищо друго освен баналното „нещата ще се оправят от само себе си" и „ще мисля за това утре". Само че аз, за разлика от Скарлет О'Хара нямах намерение да си напрягам мозъка нито утре, нито вдругиден, нито в някой друг ден от седмицата. А когато по първа програма започна „Голямото пране"[20], се отпуснах и реших да оставя Костя да си пийне чай. Малахов безразсъдно разнищваше темата „Заслужава ли си да правиш дете, ако си с единия крак в гроба". По-младата част от жените закономерно приемаше, че децата са предназначени за тези, които могат да ги издържат, дори и да са на седемдесет години. По-възрастната част от дамите уверяваше, че такива бащи са позор за обществото, но позицията им като цяло се базираше на личен опит. Тъй като същите тези „млади" татковци някога са били техни вероломни съпрузи, които са заменили тяхната мъдрост и проявеното разбиране за младост и способност да се раждат деца. Мъжката част от аудиторията подкрепяше изцяло всички изпълнения на престарелите донжуановци. Без значение от възрастта и социалното им положение. Очевидно това беше проява на прословутата мъжка солидарност.