— Наистина ли ти е интересно да гледаш тия глупости? — сърдито ме попита Константин Яковлевич? Възмущението му още не беше стихнало. Очевидно чаят не беше помогнал.
„Няма да му кажа — помислих си аз. Да ми е мирна главата."
— Какво му е на предаването?
— Разбира се, то е точно за нас. Ти сигурно ще родиш точно преди да се пенсионирам. И на улицата ще ни казват: „Ах, какво сладко внуче имате!"
— А на теб щети треперят ръцете и ще досаждаш на всички с приказки колко ти е малка пенсията — разсмях се аз.
Костя се опита да остане сърдит, но не издържа и прихна.
— Ще ни включат в книгата на рекордите „Гинес" като родителите, родили на най-късна възраст в света.
— Няма да ни включат! — уверих го аз, усмихвайки се. Господи, какъв прекрасен човек е той! С него изобщо не можеш да се скараш.
— Защо? — попита Костя, докато триеше сълзите си, избили от смеха.
Аз станах сериозна.
— Защото всъщност съм бременна.
— Какво? — замръзна той.
— Бременна съм. Днес ме гледаха на видеозон — реших да си призная аз.
Костя се завъртя като вихър из стаята. Лицето му се промени. След това застина и си притисна слепоочията с палци.
— Да. Да. Трябва да си помисля. И какво показа видеозонът?
— Девет седмици. Сърцето му бие — съобщих аз.
— Чудесно — кимна той и седна на бюрото си. След това започна мълчаливо да си пише нещо в бележника, без да ме поглежда.
Аз наблюдавах изумена неподвижния му гръб.
— Как си? — внимателно се поинтересувах аз след няколко минути странна тишина, нарушавана само от енергичния глас на Малахов.
— Не ми пречи — с досада ми подхвърли той и продължи да се занимава със сметките си.
„Ама че работа — помислих си аз. Това как да го разбирам? Да не би да се опитва да направи сметка на разходите по бременността ми? Или пък просто релаксира, като съставя график на ръста на рублата? Може да е някаква странна реакция на шока"
— Добре — кимнах аз с недоумение.
Минаха още петнайсет минути. Аз се прозях и отидох да пия чай. Изпих го. Ситуацията започна да напомня лош виц. След като разбрах, че не мога да поема повече чай, се върнах в стаята, легнах на дивна и започнах да превключвам каналите. Спрях се на образователното предаване „Лека нощ, деца". С увлечение изслушах лигавщините на Прасчо. Хареса ми. След това пак погледнах Костя. Картината си беше същата. Вече се бях изплашила, че се е превърнал в каменен стълб, когато той се изпъна и се обърна към мен.
— Знаеш ли, може и да можем още сега да вземем ипотечен кредит — каза той и ме погледна победоносно.
А аз замрях.
— Ти си смятал. Пресметнал си ипотечния кредит.
— Да! Вече не можем да си позволим да живеем по чуждите къщи — с тежест заяви Константин. — Детето ни не може да се роди къде да е. Съвсем спокойно можем да си позволим едностаен апартамент. Разбира се, няма да е в този район, а някъде в Измайлово.
— Почакай! Почакай! — поклатих глава аз. — Кажи ми, какво чувстваш? Радваш ли се?
— Какво? — погледна ме Костя неразбиращо. Милият ми, беше толкова учуден и разрошен. Истинска прелест!
— Радваш ли се?
— Какви са тия глупости? Разбира се, че се радвам — той тръсна глава и започна да си търка очите, сякаш нещо беше попаднало вътре.
И това не е малко — въздъхнах аз.
Костя се приближи и ме прегърна поривисто.
— Не само че се радвам. Аз изпитвам неописуем, невъобразим възторг. Това е най-хубавата новина, която съм чувал през живота си.
— Точно това исках да чуя — удовлетворено кимнах аз. И си помислих, че досега в живота ми не беше ставало нищо, което да може да се сравни с това. През цялата вечер с мъжа ми си говорихме как ще отглеждаме детето си и как ще си купим жилище, където ще бъдем щастливи. И как всичко ще бъде наред. Че той никога няма да разреши на никого да ме нарани. Че трябва да започнем да пестим за образованието на детето, защото „образованието е най-важно от всичко". Костя се вълнуваше и почти непрекъснато ме питаше как се чувствам.