— Прекрасно. Чудесно — опитвах се да го успокоя аз, но той не ми вярваше, оглеждаше ме от всички страни и ме питаше какво ме боли.
— Нали трябва все пак да усещаш нещо? — възмущаваше се той.
— Усещам. Усещам, че ми дойде до гуша от теб — смеех се аз.
— Извинявай. Искаш ли да си легнеш? Не трябва ли да лежиш през цялото време?
— Да бе, и да преживям трева като крава — опитвах се да апелирам към разума му аз.
— Защо трева? Яде ли ти се нещо? Чувал съм, че на бременните непрекъснато им се ядат разни деликатеси. Искаш ли да изляза да ти купя нещо?
— Не можеш ли поне минута да полежиш спокойно до мен? Само да полежиш спокойно — аз отклонявах уморено настойчивите му грижи, които ми идваха в повече.
— Да полежа ли? Разбира се… — той ме прегърна и според мен се стараеше да не диша.
Аз се усмихнах и вкарах ръка под ризата му.
— Мили мой, скъпи — прошепнах аз.
Той се напрегна.
— Какво правиш? Ти сигурно не трябва да…
— Ама, разбира се! През всичките девет месеца — тихо се разсмях аз.
Костя ме целуна по челото. А след това съпружеската ни любов напомняше на опити да се обезвреди изключително крехка, направо кристална, бомба. И не мога да кажа, че не ми хареса. Във всеки случай, със сигурност мога да кажа, че никой не ме беше любил така. Мъжете, особено на възрастта на Константин Яковлевич, ако жена им чака първо дете, гледат на нея като на богиня, която решава съдбата им. Това ни дава усещане за невероятна власт, власт, която превръща „мужус обикновеникус" в „истински мъж" — защитник, глава на семейство, опора, най-добър приятел, бавачка и каквото ни душа пожелае. Това беше най-прекрасното нещо, което бях изпитвала през живота си. Или поне през семейния. Сутрин Костя виновно се приготвяше за работа. Ходеше на пръсти из жилището и се стараеше да не ме събуди. А всъщност, трябваше да ме събуди. Тъй като никой не ме беше освобождавал от служебните ми задължения. Потоците от желаещи да си похарчат паричките за почивки се увеличаваха ежедневно. Зимата беше към края си, но се пенявеше като побесняло от глад псе. Най-страшните студове и най-ледените ветрове обикновено са през февруари. А тези явления прогонват гражданите в топлите страни, още преди да е започнал сезонът. Официалният сезон е безумие, което довежда мениджърите и туроператорите до лудост. А февруари, март и април са доста наситени с трудови мигове.
— Защо не ме събуди? — хванах аз Костя на местопрестъплението. Той се опитваше да си обуе безшумно ботите.
— Спеше толкова сладко — оправдаваше се той. — Ти трябва да спиш повече.
— Ще ме уволнят.
— Нали каза, че вече не могат да те уволнят? — засече ме Костя.
— Невъзможно е, ако работя. Но ако зарежа работата, никой няма да ми носи заплатата вкъщи. Особено пък НН — казах аз, докато трескаво си обувах клина.
— По-внимателно! — с примряло сърце възкликна Костя, когато се спънах в крачола.
— Слушай, спри да се тревожиш така! — ядосах се аз. — Така няма да доживееш до раждането.
— Да, права си — сви се съпругът ми. И се захвана да ме убеждава да взема такси.
— Ако се возя на такси, как ще си купим жилище? — притиснах го до стената аз. Той мълчеше като пребито куче. — И изобщо, аз винаги съм права.
— Тогава ще те изпратя — заинати се Костя и наистина ме изпрати до самата спирка на метрото.
Честно казано, бях направо шашната от реакцията на мъжа си при такава обикновена новина като бременността на жена му.
— Ах! — каза Аллочка и бързо ми предсказа безоблачно семейно щастие.
— Ах! — каза Динка по телефона. — Нали ти казвах!
— Ах! — отвърнах аз. — И какво ще правя сега.
— Ще бъдеш щастлива — казаха всички в хор. И аз се успокоих.
Ще оставя нещата на собствения им ход. След като имам такъв чудесен мъж, защо да се тревожа? Да, може и детето да не е негово, може и да е на Денис, но на кого ще му стане по-добре, ако този факт стане известен на всички. Със сигурност не и на Денис. За мен ще стане само по-лошо. А за Костя ще бъде направо ужасно. Човекът е на трийсет и девет години. За него е направо задължително да стане баща. Не е ли така?
— Разбира се — кимна Аллочка. — Абсолютно си права.
— Така ли смяташ? — замислих се аз. Изведнъж се почувствах като мошеничка, която си е присвоила незаконно огромно богатство. Богатството, разбира се, е прекрасно и много ми харесва, но е чуждо. В момента, в който ме хванат, нещата само ще се влошат. Много ще се влошат.
— Не ставай глупачка! — ядоса се Динка, когато споделих с нея съмненията си.