Тя ми обясни нещата популярно и на достъпен език и ме накара да повярвам, че всичко, което ставаше, е неизбежно. Честно казано, аз не се съпротивлявах особено. Да не съм Жана Д'Арк, че сама да си унищожа щастието?
Костя ме засипваше с букети и книги със снимки на бебета в разни ракурси. Двамата можехме с часове да разговаряме за това как изглежда детето ни в момента.
— Представяш ли си, че всичките му органи са оформени? — казваше Костя, докато ми показваше картинка със симпатично ембрионче. — Скоро ще може да ни чува. Трябва да изпиваш само положителни емоции.
— Естествено — съгласявах се аз. Аз така или иначе изпитвах само положителни емоции (като се изключат кратките пристъпи на паника, когато си мислех, че детето може да няма нищо общо с Костя). Не ми се гадеше. Нямаше и помен от токсикозата, с която ме плашеше всеки срещнат, а лекарите в един глас ме уверяваха, че всичко е наред, независимо че заради възрастта си минавах за късна първескиня. Нямах желание да дъвча тебешир (казват, че имало такива случаи), не ме мъчеха кошмари и бях свежа като репичка. Пък и животът около мен не беше спрял. При Динка също имаше достатъчно събития и тя запълваше свободното ми време с разкази за тях.
Взаимният й фонд набираше скорост. Вече беше получила първите доходи от лихвата и размерът им беше по-голям от месечната ми заплата. Сега я беше обхванала хазартната треска, типична за всеки запален от печалбите комарджия.
— Не искаш ли да вложиш пари? Мога да те препоръчам — казваше тя с блеснал поглед.
— Не — вежливо отказвах аз. — Ние смятаме да си купим жилище.
— Вие сте луди. Сега изобщо не е моментът. Цените са ужасни.
— Ще вземем ипотечен кредит — поясних аз.
— Как можеш да си бягаш от късмета? Ще ти осигуря стабилни седемдесет процента доходност. След една година ще можеш да си купиш жилище без кредити.
— Сметките ти не са в ред. Ако вложа в съмнителния ти фонд четиресет и пет хиляди и получа седемдесет процента…
— Изобщо не е съмнителен! — вбеси се Динка. — Това е прекрасно вложение! Мога да ти покажа изрезка от изданието на РБК[21]. В момента в Русия има уникално благоприятна ситуация за инвестиции.
— Аха — разсмях се аз. — Всички играят на ръста в цената на недвижимите имоти. За едно жилище има по десетима купувачи. Само че нито един от тези десетима купувачи няма нужда от жилище. Помисли си какво ще стане, когато и десетимата едновременно решат да си продадат жилищата.
— Това не са твои думи! — възмути се Дудикова.
Аз си прехапах устата. Наистина не бяха мои думи. А на Костя. Откакто носех детето му (О, съвест, замълчи!), той посвещаваше толкова много от времето си в разговори с мен, че можех да предам мнението му практически по всеки въпрос. Но предпочитах да си имам свое собствено мнение в очите на Динка.
— При всички случаи тия фондове са много рискови. Ти можеш да си го позволиш. Всеки може да рискува собствените си пари. Човек може да отиде и в казино. Там има сто процента печалба на секундата. За собствениците.
— Като не искаш, не те карам насила. Но защо трябва да разваляш настроението на другите? — разсърди се Динка.
Моето сравнение с казиното изобщо не й хареса. И тя под дълбок секрет ми съобщи, че, ако иска да получи допълнителни проценти от взаимния си фонд, трябва да увеличи дяловото си участие до петдесет хиляди.
— Какво? — ужасих се аз. — Това е чиста измама.
— Защо? — Динка се горещеше нездраво. — Навсякъде е така. Колкото повече вложиш, толкова по-голяма е печалбата. Такива са законите на бизнеса.
— Твоите проценти са закон на измамата! — възмутих се аз.
— Трябват ми само някакви се десет бона — упорито повтаряше Динка.
Всъщност, аз не можех да попреча на Динка да върви по наклонената плоскост.
Макар че през пролетта тази плоскост й донесе доста добри приходи.
— А ти не вярваше! — сияеше от щастие приятелката ми.
Аз се замислих. Може би двамата с Костя все пак бъркаме.
Най-трудното нещо в живота е да намериш правилния път, пък дори и да става дума за железопътно трасе.
Ние с мъжа ми избрахме ипотеката и вече трети месец се опитвахме да получим нареждане от Външнотърговската банка, което ще ни даде право да похарчим един куп от собствените си пари, за да си купим на кредит ужасно скъпо жилище. На Костя едва не му прилоша, когато се опита да изчисли колко надплаща.
— Ще получа сърдечен пристъп — оплака се той.
— По-добре недей да смяташ — плахо му предложих аз.
— Така е. Тъй като ни е необходимо заради детето — съгласи се Костя и повече не ме товареше с мисли колко пари ще изсипем в бездната за тези десет-петнайсет години, през които ще изплащаме кредита. Макар да не вярвам, че той не мислеше по въпроса. Не. Просто не товареше мен. В това време Динка получаваше дивиденти от инвестиционния си портфейл. Това беше нейният път. Да, този път двете се бяхме качили на различни влакове. Ние само губехме. А тя получаваше. Но аз изобщо не й завиждах. Двете с нея имахме различни цели.