ГЛАВА 4
За разни дреболии
Бременността е деветмесечен маратон по време, на който винаги можеш да отпаднеш от състезанието. Целият маршрут е разделен на сектори — тримесечия, всяко от които има свои характерни особености. През първото тримесечие се страхуваш едновременно и от това, че ще родиш, и от това, че няма да можеш да родиш. Едната половина на мозъка ти, рационалната (навярно мъжката половина) нарежда, че детето е страшна отговорност и едновременно бреме. Ще трябва да го обичаш, да му помагаш с уроците, да се притесняваш, когато си ожули колената. И страшно ти се иска да избегнеш всички тия главоболия.
Втората половина на мозъка, носител на аналогичното женско начало с цялата си нерационална същност, се хваща за протичащите вътрешни процеси и те принуждава да стискаш зъби. Само да го износя. На всякаква цена. Господи, запази го. През второто тримесечие става ясно, че няма от какво толкова да се тревожиш. Знаеш, че всичко ще бъде наред. Точно през второто тримесечие научаваш пола на детето. Аз, както показа видеозонът, очаквах момче. Когато леличката доктор небрежно ми каза: „Деветдесет и девет процента момче!" — отначало се разплаках от щастие, а след това изведнъж отчетливо разбрах, че не става дума за стомашно разстройство, за странно утринно гадене или за хормонални нарушения. Вътре имаше човек. И вече всичко щеше да бъде различно. С абсолютна сигурност.
— Той как е? — питаше Костя и си гризеше нервно ноктите.
Аз наблюдавах изумено как педантът Костя си гризе ноктите и не забелязва нищо около себе си. Той ме последва не само в женската консултация, но и в кабинета с видеозона.
— Ами, вижте сам! — добродушно се усмихна лекарката. Очевидно не виждаше за първи път изтерясали бащи.
— Какво? Какво да гледам? Не виждам нищо. Той там ли е изобщо? — вълнуваше се Костик.
— А къде да е? Няма къде да избяга — смеех се аз. Беше ми ужасно приятно да се чувствам център на всеобщо внимание и всеобщи грижи.
— Ето, виждате ли нослето?
— Носле! — ахна Константин така, сякаш наличието на нос у детето, го правеше изключително.
— А това е ръчичката му — продължаваше докторката.
— Всичко ли му е наред?
— Разбира се. Всичко е чудесно. Има си всички пръстчета. Устичката му е хубава. Едро момченце, според данните — в осемнайсета, а според вида — в двайсета седмица — зарадва ни лекарката.
— Защо? — намръщих се аз.
— Защото е истински богатир. Мъж — въздъхна лекарката, изключи апарата и изтри със салфетка лепкавото желе от корема ми (който все още не беше много изпъкнал).
Костя възторжено ме изведе в коридора. Аз обаче изобщо не споделях възторга му. Изведнъж всичко започна да ме дразни. Колкото повече ми обясняваше колко е щастлив, толкова по-мрачна ставах аз. Всичко, което досега ми беше липсвало у Костя, изведнъж се беше появило в излишък. Имам предвид вниманието и грижите, нежните целувки сутрин, развълнуваното „Как се чувстваш?" вечер. Вероятно единственото, което ни е липсвало през всички тези години, за да се сближим истински, е било именно детето. Може би, ако се беше появило навреме, идиотската история с Денис изобщо нямаше да се случи. Но станалото, станало. Имам предвид, че историята с Денис се случи, а сега с ужас наблюдавах как Костя ми целува корема. Не ме напускаше мисълта, че е възможно детето да е на Денис. Точно затова едвам не се разплаках в коридора пред кабинета с видеозона. Само по чудо успях да си сдържа сълзите, преди да се добера до кабинета на Дудикова, където все пак се разревах.
— Какво ти става? — ядосваше се Динка, докато аз ридаех на дивана й, изтощена от безусловното обожание на съпруга си.
— Костя не е висок. По-скоро е нисък. Чертите му са фини, а детето е богатир. Дори е прекалено едро за възрастта си — хлипах аз.
— За каква възраст говориш, та той още не се е родил! — озадачено се вторачи в мен приятелката ми.
— Осемнайсет седмици — важно поясних аз. — И е едър, защото се е метнал на Денис. Сигурно и очите му ще бъдат сини като неговите. И тогава ще се побъркам. Не можеш да си представиш колко ме е страх, че Костя ще разбере всичко. Ще каже: „На кого прилича този синеок здравеняк?".