— Ще му кажеш, че на теб — стисна устни Динка. — Слава богу, ти не си джудже. Престани да ревеш и да се навиваш!
— Няма да издържа! Ами ако не го обикне? Ако почувства, че не е негов?
— Ще издържиш заради детето! Твоят Костя е златен! Той вече го обича — със строг глас нареждаше тя.
— Това само влошава нещата — ридаех аз.
Целият ужас се състоеше във факта, че Костя се оказа от рядката, почти измряла, порода мъже, които искат деца. Съвременните мъже живеят ден за ден и се опитват всячески да избягат дори от най-малката отговорност. В такъв контекст децата винаги са проблем. Дори още по-лошо. Обикновено нещата звучат така: „Скъпа, това си е твой проблем." Понякога мъжете биват притиснати до стената. Бременните жени имат следните оръжия: ДНК тестове, другарски съдилища и шантаж. Някои ги принуждават, на други възпитанието не им позволява да изоставят жените си, но изражението им е толкова героично измъчено, че веднага става ясно какво им коства да бъдат бащи. Децата вече не са никаква ценност. От друга страна, това е странно, защото децата са единственото, което никой мъж не може нито да купи с пари, нито, използвайки служебното си положение. И все пак количеството жени, готови веднага да ощастливят с потомство подходящия кандидат, надхвърля търсенето. Във връзка с всичко казано дотук, Константин с неописуемата си радост от предстоящото бащинство, с готовността си да даде и последното, което има (нещо, което преди не му беше присъщо), и с нежността, с която ме гледаше, приличаше на отдавна изчезнал динозавър. Не вярвах, че на този свят още има такива мъже. Още повече че ставаше дума за моя мъж. Този факт направо ме побъркваше. Искаше ми се да заспя и когато се събудя, да съм забравила завинаги името Денис. Толкова исках да вярвам, че детето е негово — на изкопаемия ми мъж. Но не успявах. И затова плачех. А Динка ми се караше.
— Сълзите, които проля по най-различни поводи през тези двайсет седмици, могат да стигнат да се осоли голяма пъстърва — подиграваше ми се тя.
— Лесно ти е на теб! Но аз имам съвест! — защитавах се аз.
— При нормалните жени съвестта е рудимент, който изчезва някъде около двайсетата година. Слава богу, ти вече си надхвърлила трийсетте.
— Ако ще ми натякваш за възрастта! — заплаших я аз.
Но на Динка не й пукаше. Ако не беше нейния оптимизъм, вече като нищо щях да имам тежко нервно разстройство. А сега все още се държах. Седмиците минаваха. Опитвах се да накарам все още живата си съвест да замълчи, докато получавах безграничната любов на Костя и лека-полека изпадах в депресия. Колкото повече правеше той за мен, колкото по-нежно се държеше, толкова по-зле се чувствах. Всички тия страсти можеха да ме изтощят тотално, но веднъж намерих страхотно средство срещу всички душевни страдания. Болката, на която с удоволствие се предавах, се лекуваше със средство, познато на всяка бременна жена. Щом вземех вълшебния лек, веднага спирах да роня сълзи, усмихвах се на мъжа си и започвах да мисля, че всичко ще бъде наред. Детето все някак ще успее да се сдобие с кафяви очи и аз ще мога с чиста съвест да се лигавя: „Целият е на татко си!", „Синчето на Костик", „Очичките му са на тати". Това средство наистина беше чудодейно, но не трябваше да се прекалява с него. Само да не си помислите, че става дума за някакъв наркотик. Макар че по начина, по който въздейства на нервната система, моето средство наистина прилича на силен опиат. Когато го приемам, кръвта ми започва да кипи и сама да изработва необходимите амфетамини. Мисля, че жените, които имат деца, вече са се сетили за какво става дума и разбиращо клатят глави. Тъй като говоря за тестените изделия — пирожки, кифли, сладки пайове и всички други, които поглъщах с ураганна скорост. Какво можех да направя, след като те бяха единственото средство, което успяваше да ме накара да се примиря с действителността.
— Не те ли е страх, че може да се пръснеш? — ме питаше с безпокойство НН, докато гледаше доволното ми непрестанно дъвчещо лице.
— Вместо да питаш, ме почерпи с нещо — закачих го аз. — В момента ям за двама.
— Сигурна ли си, че му е необходимо толкова много? — чудеше се той. Тъй като нашият колектив беше предимно женски (НН не се брои) всички наблюдаваха внимателно и отбелязваха как се увеличавам. Специално за случая Аллочка беше донесла шивашки сантиметър и редовно ми мереше талията. Опипваха ми краката, за да проверят дали не са отекли. Непрекъснато ме пращаха на зъболекар, защото „сега зъбите са слабото ти място" Ако Костя не демонстрираше толкова очевидно правата си върху мен и върху човечето вътре в мен, спокойно можех да родя „сина на туристическия полк".